Джонатан Баркър
Шестото покварено дете (20)

20.

Дневникът

— Не вдигай шум! — заповяда Пол, въпреки че не бях казал нищо, а самият той беше доста гръмогласен.

Промъквахме се през високата трева зад къщата и почти бяхме преполовили пътя до хамбара.

— Мисля, че ги виждам — каза той, повдигайки глава само колкото да огледа полето. — Около петнайсетина метра преди хамбара.

Вдигнах глава на свой ред. Той ме сграбчи за рамото и ме дръпна надолу:

— Ще те видят!

Намръщих се.

— А теб видяха ли те?

— Не, но аз съм потаен. Аз съм като призрак нинджа. На практика невидим. Никой не ме вижда, освен ако аз не пожелая да ме види.

Момичетата си бяха тръгнали от всекидневната в мига, в който госпожица Финики им обърна гръб — избягаха по коридора и се изнизаха през задната врата. Либи изобщо не бе влязла в стаята, но видях как сянката й се измъкна заедно с другите две. Чух тропота на три чифта крака, които напускат къщата, Финики бе взела фотоапарата от Пол и също ни бе изпроводила от стаята. Когато стигнахме стълбите, той сграбчи ръката ми и кимна към предната врата.

Миг по-късно вече бяхме навън.

— Броим до двайсет, после тръгваме след тях. Не бива да сме прекалено близо.

— Прекалено близо за какво?

Пол привели очи.

— Да ги наблюдаваме. Те определено искат да ги наблюдаваме. Защо иначе ще се домъкнат във всекидневната, облечени по този начин?

— Може би защото им е било на път?

— Господи, колко си наивен, когато става дума за съвременните жени!

Мисля, че исках да ме видиш.

Думите на госпожа Картър проехтяха в главата ми от нищото.

— Кристина определено флиртуваше с теб, а Теган едвам се сдържаше да не ми налети — продължаваше Пол. — Трябва да се научиш да разчиташ сигналите.

— Сигналите ли?

— Всички момичета изпращат сигнали. Като светлината на морския фар ши песента на сирените. Наистина ли си мислиш, че искат да се пекат на слънце? — той поклати глава. — Глупости! Лежат полуголи в тревата, понеже искат ние да ги наблюдаваме.

Наблизо се разнесе момичешки смях.

Пол ме дръпна още по-близо към земята.

— Мамка му!

Никой от двама ни не продума минута-две. След това Пол бавно надигна глава.

— Виждаш ли ги?

— Мхм — изхъмка той. — Прелестно!

Пролази още два-три метра напред. Последвах го. Когато спря, можех да чуя как момичетата си приказват, но не успявах да различа думите. Повдигнах се на лакти. И тогава ги видях. Теган беше най-близо, легнала върху хавлията си по корем, с гръб към нас. Кристина бе зад нея, също по корем. Коленете й бяха сгънати, а голите й крака — свити зад нея и полюшващи се насам-натам. И Либи беше там, от другата страна на двете момичета. Едва я виждах — бегъл намек за част от крак.

— Искам да заобиколя от другата страна — казах.

— Че защо? Теган е точно тук и… о, макака му…

Теган се пресегна и разкопча горнището на банския си.

— Ще ме намажеш ли с малко лосион?

Бяхме се приближили достатъчно, за да я чуваме.

Кристина седна с шишенце лосион в ръката, изстиска малко върху гърба на Теган и започна да го втрива.

— Само малко — каза Кристина. — Казаха, че не искат да имаме бели линии.

— Не ми се ще да изгоря.

— Няма да стоим дълго — отвърна Кристина. — Махни и тези.

Тя дръпна връвчицата на долнището на Теган и то се свлече на земята. Просто така.

До мен Пол ахна. Може и аз да съм изпъшкал.

— Не повече от трийсет минути — каза Теган. — Не мога да си позволя да заприличали на рак.

Кристина се обърна с лице към Либи.

— Не съм сигурна дали лосионът се отразява добре на белезите, или зле.

— Не мисля, че ще навреди — каза Теган. — Ще избледнеят. Дори вече са започнали да изчезват. Мисля, че може да ги покрием с малко фондьотен при нужда.

— Може би малко лосион.

Този глас не беше нито на Кристина, нито на Теган. Беше на Либи.

— Само внимавай с онова на гърба ми. Точно там още ме боли зверски.