Джонатан Баркър
Шестото покварено дете (10)

10.
Наш

Ден пети, 08:31 ч.

Наш свали палтото си, докато вратите на асансьора се отваряха на сутеренния етаж на чикагската полиция. Помещението обикновено изглеждаше едва ли не изоставено, но днес направо гъмжеше от хора. В мига, в който вратите се отвориха, някакво хлапе на двайсетина години се намъкна вътре. Тикаше количка, пълна с кашони с документи.

Кашони, които Наш позна.

— Къде ги караш тези?

— „Рузвелт“ — отвърна хлапето.

Наш забеляза значката на ФБР, закачена на колана му.

— По чие разпореждане?

Хлапето се пресегна и натисна бутона за първия етаж. Махна с палец неопределено към коридора:

— Ако имаш някакви въпроси, препоръчвам ти да говориш с агент Пул.

Вратите на асансьора започнаха да се затварят. Наш протегна крак между тях. Когато се отвориха отново, той посегна към таблото с бутоните и ги натисна всичките, преди да се измъкне.

Покрай него се провря друг агент с ръчна количка, натоварена с още шест кашона.

От няколко години насам екипът, който се занимаваше с У4М, се помещаваше в приземния етаж, в стая, която бяха започнали да наричат Щаба. Бяха открили, че им е по-лесно да се съсредоточат там, отколкото в общото помещение горе, където работеха останалите детективи. Прекалено много въпроси, прекалено много любопитни очи, прекалено много информация, която изтича в пресата. Изолацията сложи край на всичко това. Е, поне на по-голямата част. Преди няколко месеца, когато Ансън Бишъп беше идентифициран като У4М, след което избяга, ФБР пое контрола върху разследването. Освен това заеха и едно помещение точно срещу Щаба. Портър настояваше, че цялата ситуация е временна. Или щяха да заловят Бишъп, или ФБР щеше да върне случая на местната полиция, щом цялата история се появи по първите страници на вестниците. Само че това не се случи. Напротив, нещата станаха още по-напрегнати. И по-лоши.

Наш първо погледна в офиса на ФБР — четирима агенти, не познаваше нито един. Всички пълнеха кашони с документи и ги складираха до вратата.

Отсреща, в Щаба, откри агент Франк Пул, който седеше на стол в предната част на помещението, вперил поглед в трите бели дъски с доказателства.

Наш почувства, че лицето му пламва.

— Какво става, Франк?!

— Специален агент Хърлес иска всичко да се събере в офиса на ФБР на „Рузвелт“. В момента пристигат подробности от Ню Орлиънс и Симпсънвил — шестте трупа в езерото… къщата… всичко, на което се е натъкнал Сам от мига, в който е напуснал Чикаго, до момента, в който сте го открили в хотел „Гийон“.

— А защо това да не се случва тук?

— Не зависи от мен. — Без да сваля очи от белите дъски, Пул добави: — Колко добре познаваш кмета?

— Аз ли? Срещали сме се два пъти на официални събития, стискал съм му ръката, снимал съм се с него… Не мисля, че си има представа кой съм.

— Ами Антъни Уорник от неговия офис?

— Днес се запознах с него — отвърна Наш. — Защо?

Пул все още не го поглеждаше.

— Уорник се обади на кмета, кметът се обади на моя шеф и за по-малко от пет минути ми беше заповядано да включа и теб в това разследване. Десет минути преди това специален агент Хърлес искаше да те тикна в ареста заедно със Сам. Някой очевидно разполага с нещо, с което притиска някого. Иначе не мога да си обясня подобно светкавично развитие на нещата.

Пул се изправи, приближи се до първата дъска и посочи трите думи, написани до информацията за Артър Талбът — „Приятел с кмета“.

— Вероятно Сам е написал това — каза Наш. — Знаем, че Талбът е играл голф с него. Правил е и дарения за кампанията му. Неговите сделки с недвижими имоти са били доста мащабни. Не мога да си представя как биха се осъществили, ако кметът не е бил намесен по някакъв начин.

— Успяхте ли да го свържете с нещо незаконно?

Наш поклати глава:

— Нищо не можахме да изровим. Пък и не знам някой да е търсил сериозно. В крайна сметка се бяхме съсредоточили върху Талбът, не върху кмета.

— Мислех, че си тук, за да играеш ролята на негови очи и уши — изрече с равен глас Пул.

Наш се подсмихна:

— Ако това е истина, значи е избрал грешния човек. Не говоря с него.

Пул замълча за момент, след това каза:

— Има ли нещо, с което да те притиска?

Този път Наш направо се изсмя:

— Мислиш, че ме изнудва ли?

Пул сви рамене.

— Изключено! — настоя Наш. — Няма нищо срещу мен. Чист съм като сълза.

Пул отвори уста, за да отвърне, но вместо това се прокашля и каза:

— Дай да се съсредоточим върху случая.

— Да, прав си.

Пул потропа няколко пъти ритмично по облегалката на стола и след това отново се вторачи в дъските.

— Преди няколко часа получих телефонно обаждане от шерифа в Симпсънвил, Южна Каролина. Намерила тяло на мъж, поставен в молитвена поза на стъпалата пред съдебната палата, точно както двете жени, които открихме тук. Око, ухо и език — премахнати и поставени в три бели кутийки, вързани с черна лентичка и оставени до тялото. Наблизо са били изписани думите „ТАТКО, ПРОСТИ МИ“. Бил е покрит с бяло прахообразно вещество, също като жените при нас. Не съм се чул още с лабораторията, но мисля, че вероятно е сол.

— Мамка му! Това значи, че днес имаме четири трупа — каза Наш.

— Как четири?!

— Клеър ми се обади. При нея има тяло на някой си д-р Станфърд Пенц. Открили са го в кабинета му в болница „Строджър“. Абсолютно същото като останалите — кутийки, бял прах и така нататък.

— Ами фразата?

Наш кимна.

— „ТАТКО, ПРОСТИ МИ“, написано на кочан с рецепти върху бюрото му.

— Нещо на челото му?

— Не, и това е единствената разлика.

Пул се замисли, после каза:

— Цялата болница е под карантина. Установили ли са час на смъртта? Как някой би влязъл там?

Появиха се трима агенти и се заеха да опаковат всичко и да трупат кашони до вратата.

— Оставете дъските — разпореди Пул.

Те кимнаха и продължиха работата си.

Пул отново се взря в предната част на стаята.

— Четири тела, открити в рамките на броени часове едно след друго. Две тук, в града, едното в болница, поставена под карантина, друго в град на хиляда и сто километра от нас. Това не може да е дело само на Бишъп.

Наш придърпа стол и седна зад Пул:

— Знаем ли самоличността на мъртвеца в Южна Каролина?

Пул кимна:

— Мъж на име Том Ланглин. Човекът, който е написал доклада за палежа в къщата на семейство Бишъп през деветдесетте. Пенсиониран пожарникар.

— Разполагаме ли с доклада?

— Все още е в Южна Каролина. Успях да му хвърля само бегъл поглед. — Пул отметна глава и притвори очи. — Август 1995 година. Доста преди моето време. Умишлен палеж без всякакво съмнение, отсъдили са още на място. Том Ланглин го е записал в доклада си. Сега е пенсионер, но все още живее в района. Мога да те откарам до тях, ако мислиш, че ще ти е от някаква полза. Според него цялата околност смърдяла на бензин от километри. Докато пожарната пристигне, от къщата не било останало почти нищо. Открили три трупа вътре — и трите на мъже. Причината за смъртта не била установена със сигурност заради огъня. Един оцелял — Ансън Бишъп, на дванайсет години. Бил отишъл за риба на езерото и се върнал, когато отдалече забелязал дима. Една от теориите е, че сред жертвите е баща му. За палежа била заподозряна майка му, която, както изглеждало, била изчезнала. Обявили я за издирване, но никога не била открита. Караваната зад къщата принадлежала на Саймън и Лиса Картър. Те също изчезнали след пожара. Момчето било изпратено в Терапевтичния център в Камдън, недалеч оттук. — Пул отвори очи. — Това ми разказа шерифът.

— Звучи доста зловещо. Нима си спомняш разговора дума по дума?

Пул отметна глава назад и отново се съсредоточи върху белите дъски.

— Имам фотографска памет. Помня всичко почти дословно.

— Божичко! Пък аз не мога да си спомня къде съм си паркирал колата!

— Не го използвай повече.

— Кое?

— Това самоосъдително чувство за хумор — отвърна Пул. — Знам, че си умен човек. Добър си в това, което вършиш. Да се самоунижаваш е непродуктивно. Падаш в очите на хората. По-добър си, отколкото се представяш.

Ъгълчето на устните на Наш се изкриви в лека усмивка, той заговори тихо:

— Ще ти издам една малка тайна, Франк. В компанията на тъпо ченге хората свалят гарда. Ще се учудиш колко често някоя дебелашка шега плюс измачкани дрехи вършат чудеса. Когато някой като теб влезе в стаята, задниците тутакси се сбръчкват. Хората са нащрек. Внимават какво приказват. А с мен? С мен искат да излязат на по бира. Забравят, че всъщност разговарят с ченге. — Той кимна към белите дъски: — А и малко хумор ми помага да се справя с всичко това. В тази стая има много смърт, а такова нещо почва да тежи след известно време.

Пул въздъхна и впери поглед в пода:

— Сам замесен ли е?

Наш избърса дланите си в панталона си:

— Иска ми се да ти отговоря с „не“. Иска ми се да ти кажа, че няма никакъв начин това да е така. Познавам го от доста дълго и мога да заявя, че той е едно от най-добрите ченгета, с които съм имал удоволствието да работя. Предполагам, ако ми беше задал този въпрос преди месец, щях да ти отговоря по този начин. Но сега не съм толкова сигурен. А това ме плаши. Той е вманиачен. Държи се ирационално. Хуква нанякъде, без да му мисли. Да измъкне онази жена от затвора… Продължавам да си казвам, че не ми е споменал нищо, за да предпази мен, Клеър и Клоз, само че не го чувствам по този начин. Усещам някаква тайнственост, измама. Ако трябва да напиша всичко, което е сторил, на тези дъски и да поставя името му отгоре, просто да се вгледам в уликите и в действията му… той ще е първият ми избор за извършител. Трудно ми е даже да си мисля за това, но е така. Обаче, погледнато от друга страна, той е при нас, а ние имаме четири нови трупа. Няма как да е виновен за тях, но пък и не значи, че е чист. Има нещо, което той не ми казва, нещо голямо, и каквото и да е то, е ставало все по-голямо през всичките тези години, докато сме работили по случая. Страх ме е до смърт да разбера какво е, но ченгето в мен няма да спре, докато не узнае. За добро или за лошо, именно по този начин стават нещата.

И двамата притихнаха за минута, след което Пул се обади:

— В Бюрото мислят, че разследването ни е компрометирано. Вярват, че именно затова У4М е успявал да се измъкне невредим досега.

Наш поклати глава още преди Пул да завърши изречението си.

— У4М се измъкваше, понеже е откачен шибаняк, чиито мотиви са неразбираеми за всички, с изключение на самия него. Ако Сам е замесен по някакъв начин — казвам „ако“, — това никога не е пречело на работата му. Видя апартамента му, онази стена… Това не са действията на някой, който се мъчи да провали разследването. Това е бегъл поглед във вътрешността на вманиачено съзнание. Някой, който иска да залови Бишъп на всяка цена. Онзи човек, който в момента седи в стаята за разпити, все още желае това. — Наш се извърна към Пул: — Трябва да му позволиш да прочете дневниците. Остави го да помогне. Няма значение вярваш ли му, или не, никой не е по-способен от него да пресее брътвежите на Бишъп. Знаеш това, без значение дали ще си го признаеш, или не.

— Бяха му изпратени преди десет минути — отвърна Пул.

Наш се намръщи:

— Значи ме накара да изприказвам целия този куп приказки за тоя, дето духа?

— Какви приказки? — отвърна Пул. — Не те слушах.

— А, значи и ти имаш в арсенала си някоя и друга шегичка?

— Само тази е.

Пул се изправи и снима трите дъски с телефона си.

— Има брифинг след половин час на „Рузвелт“. Кметът ще иска да си там.

Наш не беше сигурен дали това е шега, или не.