Джонатан Баркър
Шестото покварено дете (113)

113.
Наш

Ден шести, 05:56 ч.

— Държа „прекъсвача на мъртвеца“ — спокойно каза Клозовски. — Ако ме застреляш, и двамата умираме. Имам достатъчно експлозиви по мен, за да срина цялата сграда.

Наш не свали пистолета.

— Къде е Клеър? Какво искаш?

— Искам истината най-сетне да излезе на бял свят. — Клозовски кимна към черно-бялата тетрадка, която лежеше върху една от масите. — Всяко име, което ще ти е необходимо, за да сринеш тази мафия, занимаваща се с трафик на хора, е в тази тетрадка. Хакнах сайта, за който спомена кметът, и открих всички, които стоят зад него. Записани са в тетрадката. Сайтът ме изведе по следите на още четиринайсет като него. Успях да открия и хората, които стоят зад тях. — Той хвърли една видеокасета на пода по средата на стаята. Тя затрака по плочките и спря близо до крака на Наш. — Това са самопризнанията на кмета. Има и още. Тя е… тя е доста обстойна. Показах ти само най-важното.

— Клоз, това не си ти. Ти си един от нас.

— Преди това бях един от тях.

— Ти не си убиец!

— Уорник не би се съгласил с теб.

— Обезвреди жилетката и ще поговорим.

Клозовски поклати глава:

— Няма смисъл да се залъгваме — и двамата знаем, че нещата са на етап, когато не могат да се оправят с приказки. Минах тази граница много отдавна и съм се примирил с това. — Той кимна към тетрадката: — Заради животите, които ще бъдат спасени, когато тази информация изплува, си струваше. Не съжалявам за нито един от хората, които съм убил, знаейки, че по този начин ще извоювам свободата на толкова много невинни.

— С други думи, казваш ми, че ти си У4М?

Клозовски сведе поглед към пода. Ритна някакво старо кенче „Пепси“.

— Тогава ме наричаха Хлапето. Господи, колко отдавна беше… Нямам идея как Портър ни е издирил всички след толкова години, но успя. Когато уби Либи, бях сигурен, че аз съм следващият. Бях се погрижил да скрия следите ни — нова самоличност и така нататък, — но когато видях какво й е причинил… мъченията… Разбрах, че сигурно му е казала за останалите. Казала му е кой съм в действителност. И кой би могъл да я вини? Беше силна, винаги е била силна, но никой не може да издържи на подобно зверство. Ако не беше избягал, аз щях да съм следващият. Сигурен съм. — Гласът му секна за миг. — Или пък може би ме е оставил за накрая. Вероятно е разбрал, че съм го предал, затова е искал да видя как останалите измират един по един. Кой знае. Не знам какво става в главата му. — Клоз махна с ръка. — Мамка му, та той нае Пол Ъпчърч да напише тези дневници! Сигурно тогава се е сетил кой е. Хич не ме е грижа какво твърдят, че му е причинил онзи куршум — няма чак такава дълбока амнезия. Пол обаче каза, че не го е познал. Каза ми, че всеки път, когато са се срещали със Сам, той си е нямал представа кой стои насреща. — Очите на Клоз се присвиха. — Ще ми е много любопитно някой психолог да задълбае в цялата тази работа. Искам да кажа, ами ако подсъзнанието му е разпознало Пол и това е послужило като катализатор за всичко, което последва? Бях толкова млад, когато ме видя за пръв път. Със сигурност не би ме познал сега… но Пол? Или Ансън? Дори Винсънт, когато го срещна в Ню Орлиънс. Говореше си с него, очи в очи, и въпреки това Винсънт каза, че според него въобще е нямал идея с кого приказва. Трябваше да ме послушат, само че всички толкова искаха да повярват, че наистина не си спомня… Ако ме бяха послушали, щяха да са още живи.

Пистолетът на Наш не се отделяше от Клозовски, който крачеше бавно из помещението. Наш не знаеше какво друго да направи.

— Мисля, че през цялото време е знаел кои сме, и е използвал амнезията като прикритие, докато събере достатъчно информация и се подготви за действие. Сам винаги е бил търпелив. — Клозовски спря и се обърна към Наш: — Уби първо Либи. Измъчва я, научи каквото му трябваше и тогава я уби. В случая с Пол сигурно е решил, че може просто да остави природата да си свърши работата, но преди това го използва, за да намери Теган и Кристина. Двамата с Пол подновявахме самоличностите им. И не само техните, на всички — в случай че се наложи отново да бягаме. Сам вероятно е използвал нещо, което е открил в къщата на Пол, за да ги издири. Видя какво им е причинил. Теган, оставена в онова гробище, и Кристина, захвърлена на релсите като боклук. О, човече, колко гняв само… Винсънт се опита да избяга, но някак си Сам откри и него. Сега може да се е вманиачил да залови Ансън, но знам, че е само въпрос на време, преди да погне мен. Няма да чакам това да се случи. Няма начин. Не искам да свърша като останалите. Ако животът ми е към края си, ще си отида така, както аз искам.

Ръката му се стегна върху бутона.

— Не ти вярвам — каза Наш. — Сам физически не би успял да избие всички тези хора. Беше в ареста, когато открихме телата на Теган и Кристина. Няма начин да е успял да отиде до Симпсънвил и да се върне.

Клоз му хвърли изнервен поглед.

— Работеше с онова лайно от кабинета на кмета, Уорник. И с някакъв федерален. Всички са замесени и сега се опитват да си покрият следите. Освен това Сам беше в ареста, когато открихте телата, не когато са били убити. — Той кимна към прозореца: — Те съхраняваха труповете точно тук, в стария склад, където пазеха солта за размразяване на паркинга. Точно в центъра на града. Никой не ходи вече там. Питай Айсли — солта обърква преценката на патолога относно времето на смъртта. Сигурен съм, че е направил нещо подобно с тялото в Симпсънвил, за да заблуди всички. Сигурно и аз щях да съм в купчина сол, ако Ансън не го залъгваше в момента. Може би ще искаш да провериш склада. Може да има и други трупове.

— Обезвреди жилетката. Нека да проверим заедно.

— Това вече не е мое задължение. Имам по-висше предназначение.

И тогава някой едва чуто изстена.