Джонатан Баркър
Шестото покварено дете (27)

27.

Дневникът

Залепих ухо на открехнатата врата на Либи. Не виждах нищо през процепа, а и не чувах нищо. Името се изплъзна от устата ми, преди да успея да го спра:

— Либи?

Тя не отговори. Никакъв звук.

Помислих си дали да вляза, но след това си представих как тя се събужда и пищи — странното момче от отсрещната стая се е надвесило над нея и държи сникърс. Далеч не беше най-добрият начин за запознанство.

Вместо това слязох на долния етаж, който беше също толкова тих и безлюден като втория. В някое и друго ъгълче бяха оставени светнати лампи, но определено сенките печелеха битката за територия в страната на Финики.

В кухнята се запътих направи към шкафа с приборите. Не намерих ножове вътре — само вилици и лъжици. Госпожица Финики прибираше опасните неща и ги криеше някъде, вадеше ги само при необходимост и после си ги събираше обратно. Не беше точно най-доверяващата се личност, която познавах.

Липсваше ми моят нож. Мислено си отбелязах да не забравя да си го взема следващия път, когато се срещна с д-р Огълсби. Каза, че не у него, но знаех, че лъже. Не обичах лъжците. Ни най-малко.

Претършувах всяко чекмедже и шкафче в кухнята, без да съм сигурен какво точно търся. Не че намерих кой знае какво. Кухненски работи, нищо, което да не бях виждал преди. Нищо полезно.

Хладилникът избръмча.

Винаги ми беше странно защо госпожица Финики не заключва хладилника. Освен когато беше време за закуска, обед или вечеря, майка ми винаги заключваше хладилника — откакто се помня. Затова предполагах, че всички хладилници вървят с катинар. Отворих вратичката, разгледах съдържанието му и щом открих, че вътре няма нищо по-вкусно от сникърса, който вече беше в джоба ми, я затворих наново. Списъкът с дневните ни задачи бе закрепен с тежък магнит отвън. До него бе лепнат календар с котенца. Малка червена звезда отбелязваше днешния ден. Предишните дати бяха зачеркнати. И други от дните имаха червени звезди. Нямаше нищо написано, но датата 29 август беше оградена с червено мастило.

През прозореца на кухнята видях хамбара — черната му сянка се открояваше на фона на нощното небе далеч оттук в полето. Луната се взираше в него през пелената от тъмни облаци.

Миг по-късно вече вървях към хамбара, без да имам никакви спомени как съм излязъл от кухнята.