Джонатан Баркър
Шестото покварено дете (70)

70.

Дневникът

Не искаха да ме водят в болница. Нито човекът с вана, нито Стокс. Уелдърман бе този, който настоя. Не защото му пукаше колко точно ме боли. Не. Беше също толкова бесен, колкото и другите двама. Чух го да казва, че ако ръката ми не зарасне като хората, деформацията ще им струва пари в дългосрочен план.

— Тогава ще го шкартираме — отвърна човекът с вана. — Никакви болници. Ако искате да звънна на шефа, ще го направя, но няма да е много щастлив. Не и в този час.

Това очевидно реши въпроса.

Никаква болница.

Разгневеният Уелдърман ме замъкна обратно в малибуто, докато човекът с вана и Стокс омотаха Бърни със завивката и го натовариха отзад във вана. Стокс ме попита какво съм докосвал в стаята и аз му отговорих. След това изчезна отново. Знаех, че има кръв навсякъде — Бърни беше от хората, които кървят обилно, и бях сигурен, че бъркотията е пълна. Бях целият в кръв, но очевидно бяха по-загрижени за отпечатъците от пръсти. Очаквах някой от мотела да чуе всичката тази шумотевица и да дойде да провери какво става или да се обади на полицията, или въобще да направи нещо, но никой не дойде. Бяхме потеглили след по-малко от петнайсет минути.

Държах внимателно счупената си ръка пред гърдите. С всяко подскачане на колата върху неравност на пътя усещах как двата края на счупената кост стържат един в друг. Счупването бе точно под лакътя ми — онази кост, която се наричаше лакътна, както щях да науча по-късно — и ръката ми се подуваше с бързи темпове. Кожата бе нагорещена и бе придобила пурпурен оттенък.

Уелдърман на няколко пъти ми крещеше да млъкна, но не можех да сдържа скимтенето, което неволно се отронваше от устните ми, дори животът ми да зависеше от това. Пътят обратно до къщата на Финики бе най-дългото пътуване в живота ми.

Белият ван потегли от алеята пред къщата през полето, докато се приближавахме до входната врата.

Вероятно се бяха обадили предварително, понеже Финики стоеше под светлината на лампата на верандата, наметнала одеяло върху раменете си.

— Вкарайте го вътре. В кухнята.

След което се обърна и изчезна през вратата.

Ако си мислех, че пътуването в колата е най-болезненото нещо, жестоко се лъжех. Да се придвижа от малибуто до кухнята, се оказа десет пъти по-зле. В един момент Уелдърман и Стокс казаха, че вървя твърде бавно, и опитаха да ме повдигнат, но нещо в очите ми сигурно им е подсказал, че идеята не е от най-добрите, затова се отказаха. Двамата се влачеха зад мен на крачка разстояние, точно толкова далеч, че да ме направляват в правилната посока.

Д-р Огълсби бе седнал в кухнята. Погледна ме над вестника, който четеше, и кимна към масата:

— Сложете го там.

Случилото се след това ми е малко мътно.

На Уелдърман и Стокс им бе разпоредено да ме държат здраво. Финики пъхна кожен колан в устата ми, каза ми да го захапя здраво и да не пускам. Огълсби разряза ръкава на ризата ми и огледа счупването. Когато пръстите му спряха да мушкат ръката ми, хватката му от двете страни на счупеното се затегна, той ме погледна за миг и…

Припаднах. Не мислех, че болката може да стане по-убийствена, обаче можело. Избликът й повлече след себе си ослепително бяла светлина… а след това потънах в нищото.

Когато се свестих, Огълсби превързваше ръката ми с парчета плат, напоени в гипс. Чух как Уелдърман и Стокс си крещят един на друг някъде в къщата.

Финики видя, че съм буден, и се наведе над мен:

— Ако още един път направиш нещо подобно, ще накарам всеки един от тези джентълмени тук да изнасили гаджето ти, докато ти гледаш. Всяка дупка на малката уличница! И когато се уморят, ще й прережа шибаното гърло и ще я метна на полето да я ядат гарваните. Докато живееш под моя покрив, ще се подчиняваш на моите правила и ще си заработваш престоя. — Тя облиза устни. — Мислиш си, че Бърни е бил кофти? Изчакай да видиш следващия. Само изчакай. Ще дам на следващия картбланш да прави с теб каквото си иска. Ще се научиш. Ще видиш. Или ще ти изкопая гроба с ей тия две ръце. Уелдърман запази отвертката. Отпечатъците ти са навсякъде по нея. Ако кажеш на някого какво се случва тук, той ще направи всичко по силите си, за да бъдеш обвинен за убийството на Бърни. — Наведе се по-близо. — Мой си, лайно такова. Аз те притежавам!

Огълсби остави шишенце с болкоуспокояващи на масата, но Финики си го прибра в джоба.

— Искам да те боли.

След това ми нареди да си отида в стаята.

Пол беше буден. Докато внимателно се отпусках върху леглото, каза само:

— Издъни се като за световно.