Джонатан Баркър
Шестото покварено дете (102)

102.
Клеър

Ден шести, 05:12 ч.

— Мамка ти, кучи син! Хайде!

Клеър подскочи за четвърти път и отново не улучи.

— Какво опитваш там? — възглухо попита кметът.

Клеър погледна към отдушника, изпсува тихичко и отново се съсредоточи върху флуоресцентната лампа над главата й. Подскочи за пореден път, замахна и не улучи.

— Мамка му! — изръмжа.

Беше свалила връзките на обувките си и ги бе вързала една за друга, получавайки нещо като въже. Стиснала краищата му, тя замахваше над главата си и се опитваше да го закачи за ъгъла на лампата. Между осветителното тяло и тавана имаше само сантиметър и нещо и връзките продължаваха да не го уцелват — плъзгаха се по метала или не достигаха до него. Таваните тук бяха високи към три метра.

Тя опита отново.

И отново.

Силите й бяха намалели, усещаше, че може да припадне. Приведе се надолу за миг, сложи ръце на коленете си и си пое дълбоко въздух.

Затвори очи и се застави да си представи как връзките за обувки летят във въздуха и закачат лампата. Продължи да го визуализира в съзнанието си и когато сметна, че картината вече е перфектна, преброи до три и опита отново.

И пак не улучи.

— Мамка му! — изкрещя.

Кметът явно я бе наблюдавал през отдушника, понеже се обади:

— Замахвате прекалено бързо. Вместо да замахвате, когато се оттласквате от пода, изчакайте малко и тогава опитайте.

— Какво?

— Виждам, че скачате и замахвате едновременно, замахвате прекалено силно и не ви достига височина. Близко сте, но не достатъчно.

Клеър въздъхна, приклекна, нави връзките…

— Преметнете връвта зад гърба си, след това замахнете през глава — все едно скачате на въже.

Клеър се обърна към отдушника:

— Нещо друго?

— Не, това ще е достатъчно.

С все още свити колене Клеър прехвърли дългата връвта зад гърба си, стисна краищата.

Все едно скачам на въже.

Тя подскочи и замахна колкото можеше. Примката улови горната част на лампата, улучвайки малкото пространство между нея и тавана, и когато Клеър се приземи на крака, я дръпна надолу. Дочу как винтовете се изтръгват, почувства как лампата пада и някак си успя да се гмурне под нея, докато тя се залюля към вратата, удари се и се върна обратно, увиснала над пода на плетеница кабели. Една от флуоресцентните тръби се пръсна със звука на изстрел. Останалите примигнаха, но продължиха да светят. Отгоре обилно се ръсеше прах, Клеър се закашля.

— Казах ви — подметна кметът. — И сега какво?

Клеър се надигна и заразглежда люлеещата се лампа. Интересуваше я окабеляването. Баща й бе електротехник и когато беше малка, я водеше със себе си по различни обекти, където работеше вечер или през почивните дни, за да изкара нещо над заплатата от „Кармайкъл Илектрик“. Обикновено правеше дребни услуги на хора от квартала. Петдесет долара тук, сто долара там… всяка сума беше от помощ. Клеър ненавиждаше това — с далеч по-голямо удоволствие би прекарвала времето си с приятели. Но тъй като живееха в южната част на града, място, не съвсем безопасно, последното, което искаше баща й, бе тя да излиза с приятели. Възлагаше й задачи, научи я на основното и въпреки че като малка не беше особено доволна, когато порасна, установи, че може да се справи сама с много от нещата, за които хората викаха майстор като баща й.

Сега Клеър погледна задната част на лампата и откри точно каквото очакваше — двете осветителни тела бяха свързани последователно и електротехникът, който бе работил тук, бе оставил значително количество намотан резервен кабел, в случай че някой поиска да премести лампата. В самата нея имаше почти два метра кабел — повече от достатъчно.

Клеър проследи пътя на белия кабел, откри запоената връзка и го откъсна. Лампата угасна. Само светлината, която се процеждаше през малкото прозорче на металната врата озаряваше помещението.

В средата на вратата имаше метална кукичка, предназначена за окачване на връхни дрехи. Клеър пъхна края на кабела между куката и вратата, след което омота около двете дългата връзка за обувки колкото се може по-стегнато, за да ги удържи. Понеже вратата се отваряше навътре, имаше достатъчно място за кабела. Куката бе над прозорчето, затова бе сигурна, че манипулациите й остават невидими за евентуални наблюдатели отвън.

Върна се към лампата и издърпа колкото можеше повече от черния кабел. Събу едната си обувка, коленичи и с токчето заби гвоздея в пукнатина на пода. Не до края, само толкова, че да стои изправен и неподвижен, на около трийсетина сантиметра от вратата. След това взе черния кабел и уви оголената мед около главичката на гвоздея.

Като се върна при лампата, която все още се люлееше от тавана на няколко винта, Клеър сграбчи двата й края и ги дръпна надолу. Остави я в ъгъла вляво от вратата, така че да не се вижда.

— Какво точно правите там? Не мога да видя нищо — обади се кметът.

— Създавам електрическа верига. Черната жица е фазата, бялата — нулата. Вратата е метална, тоест електропроводима. Ако планът ми проработи, когато Ски маската отвори вратата и тя направи контакт с гвоздея, свързан с черния кабел, веригата трябва да се затвори. Ако той още държи вратата ще стане част от веригата. Токът няма да го убие, но би трябвало да го зашемети.

Клеър напипа бутилката с вода и изля съдържанието й пред вратата, където по-рано бе стоял непознатият. Не вреди човек да има и План Б.

Кметът се замисли.

— Ами ръкавиците му? Няма ли да го предпазят?

Мамка му. Може би. Не знам.

Счупената флуоресцентна тръба лежеше в краката й. Тя събра остатъците и се загледа в назъбеното стъкло.

И План В, нямаше да е излишен.