Елизабет Адлър
Чаровниците (8)

Седма глава

Проверката в спешния център на Френския червен кръст показа, че на нас двете с Верити ни няма нищо, макар че сблъсъкът унищожи колата и се наложи да ни спасяват с хеликоптер за радост на пресата, чиито досадни камери и микрофони ни следваха през целия път до вкъщи. Всъщност ми се стори, че на Верити публичността й харесва — тя вирна брадичка и започна да се усмихва свенливо въпреки синините по лицето и насинените очи, с които приличаше на малка панда, както и станалите на парцали дрехи, сега придържани с парчета върви и две взети назаем безопасни игли. Обувките й бяха изчезнали при падането, както и моите, така че двете докуцукахме боси до линейката, която потегли към вила „Романтика“. Там щяхме да бъдем в безопасност, без да ни познава никой.

— О, моля ви! — обърна се за мое удивление Верити към шофьора. — Моля ви, не може ли да пуснете сирените? Винаги съм искала да профуча с бясна скорост между колите и да видя как всички спират, за да ме пуснат.

Шофьорът се смили над младостта и невинността й и няколко минути кара с включени сирени, но после каза, че не е честно и трябва да ги спре. Аз се съгласих. Дадох му инструкции да кара покрай брега, а после нагоре по хълмовете, по криволичещия път, който се превръщаше в алея и спираше пред дома ми.

Зад „Романтика“ нямаше други сгради — само огромни храсти розов разцъфнал олеандър, хълмът, осеян с маслинови дръвчета и други, още по-високи бадемови дървета, които, когато разцъфнеха, обгръщаха всичко наоколо с аромата си, така че човек сякаш вдишваше самата природа. Но сега, през лятото, старинните рози бяха свели тежките си главички. Полята с лавандула се люшкаха чак до хоризонта, лимони и портокали висяха от клони, които изглеждаха прекалено малки за тежестта им. И между клони, дънери и храсти постоянно се виждаше морето. Днес беше синьо-зелено.

Обожавах морето, защото, за разлика от градината то постоянно се променяше, почти час по час — понякога поръбено с бяла дантела от пяна, понякога мрачно и зелено, често сиво, но най-често синьо.

— Пристигнахме — казах и посочих към острия завой наляво, макар че всъщност нямаше къде другаде да отидем, защото, както казах, тук пътят свършваше. И наистина бяхме тук. Във вила „Романтика“. Моят дом в добро и зло, както се казва пред олтара. И също като младоженка, почувствах, че съм влюбена.

Никога няма да забравя леля Джоли. Почти не я познавах, но тя ми завеща любимия си дом. По някакъв начин е знаела, че и аз ще го обикна, че си подхождаме идеално. Сега трябваше само да разбера защо бе умряла от насилствена смърт. И да науча повече за Джеруша — жената от миналото, която бе построила тази вила. Да разбера дали и тя има нещо общо със случилото се.

Но преди всичко трябваше да реша какво да правя с това избягало безпризорно дете, което се бе превърнало в моя отговорност, защото със сигурност никой друг нямаше да я измъкне от отчаяното положение, в което бе изпаднала, и да се погрижи за нея. Ако някоя жена е имала нужда да дойде на себе си, това беше тя.

— Хайде, миличка — подканих я, когато ченгето отвори вратата, и се преместих към края на седалката. — Тук ще живеем.

— Къщата на Джеруша — промълви тя, което ме удиви. Все още седеше на ръба на седалката в полицейската кола и се взираше в къщата. На лицето й бе изписано смайване. — Тук е станало убийство.

— Може би — отвърнах рязко. — Хайде, момиче, да тръгваме.

Хванах я за ръката и я дръпнах.

Тя преметна крака извън колата — дълги хубави крака, забелязах аз, макар и малко ожулени от злополуката. Направи огромно усилие да стане, успя, заклатушка се и аз се притесних правилно ли е да напусне болницата.

— Нищо й няма — обади се шофьорът. Знаех, че е експерт, защото беше ченге, а ченгетата бяха виждали какво ли не. — Просто е в шок. Направете й едно кафе и ще се оправи.

— По-скоро едно мартини — отговорих, обвих ръка около кръста й и я поведох към входната врата, като си мислех с копнеж за висока чаша със студено питие и удобен диван.

Когато прислужникът ми Алфред отвори вратата, смайването, изписано на застаряващото му, обикновено безизразно лице с високо оплешивяващо чело и рунтави сиви вежди, ме накара да разбера каква картинка сме.

— Госпожо! — възкликна той и слезе тичешком по трите широки стъпала, за да ми помогне, докато симпатичното ченге помагаше на Верити.

— Алфред, това е приятелката ми Верити. Мисля, че ще я сложим в Божурената стая.

Разбира се, имах предвид стаята с оригиналните тапети с божури, избелели с времето до красиво бледорозово.

— Правилно, мадам, стаята е весела — каза той, оглеждайки внимателно Верити. — А тя май има нужда от ободряване.

Както обикновено, Алфред беше по английски сдържан. Добрите прислужници си разбират от работата и човек никога не бива да ги подценява. С право се гордеят с професията си, също като добрия сервитьор.

Верити обаче остана като прикована на най-горното стъпало. Надникна през широките двойни врати, изработени от рядък дъб, повален от гръмотевична буря по времето, когато са построили вилата, и с голямо месингово чукче за вратата във формата на сърце. Казваха, че това бил първият поздрав на Джеруша към гостите й. Искаше ми се всички гости да са изпитвали същото доброжелателство към своята красива и великодушна домакиня Джеруша. С някои от тях обаче очевидно не е било така. Не разбирах на какво точно се е дължало това и бях решена да открия истината. Но когато става въпрос за миналото, истината често ти се изплъзва: всеки човек разказва своята история, а с времето дори и тези разкази се изопачават.

Влязохме в преддверието и тогава Верити отново ме изненада.

— Джеруша беше приятелка на баба ми. Помня, че снимката й стоеше на масата до дивана в будоара на баба. Винаги я вземах и я гледах, защото беше толкова красива в дългата рокля, която падаше на изящни гънки, а от едната страна се спускаше като шлейф. Предполагам, че е била бляскава, но за едно дете тя беше просто красива. Колко ми се искаше да бъда като нея! Помня, че го казах на баба, а тя ме погледна тъжно и отговори, че не бива да си пожелавам подобно нещо. Не ми каза защо, но махна снимката. Предполагам, че я е прибрала някъде, защото повече не я видях. И, разбира се, никога не попитах защо.

— Е, сега знаеш — отговорих. — Джеруша е била убийца. Съвсем пропаднала. Казваха, че съблазнявала мъжете просто защото можела.

Верити ме изгледа с ококорени очи и аз я съжалих.

— Разбира се, това са само слухове. Хората винаги говорят за жените, които са хубави и прочути като нея. Виж само някои от звездите днес — пресата ги преследва, постоянно измислят истории за тях.

— Но това не е честно!

Поклатих глава и се усмихнах на наивността й.

— Миличка — казах — това е животът. Във всеки случай — добавих, тъй като си спомних неотдавнашната ни среща със смъртта — винаги съм искала да открия истината, а сега ти си тук и ще ми помогнеш. Баба ти е познавала Джеруша. Сигурно ти е разказвала истории за нея.

Верити не изглеждаше убедена.

— Не, доколкото си спомням. Само името й, че може би е убила някого и за вилата. Разбираш ли, имаше снимка на къщата. Баба я е направила, когато е била тук. Нали знаеш, от онези, при които всички гости се събират пред къщата, като на училищна снимка. И сега си спомням, че кралят е останал тук с Джеруша, докато още е бил крал — преди да абдикира и да стане един от нас.

— Е, не точно „един от нас“ — отговорих аз. — Макар че Едуард VIII е бил понижен в херцог и казват, че си падал по хубавите жени. А освен това бил известен като интересен гост и съм сигурна, че на Джеруша й е било приятно да го приеме.

И двете обърнахме глави, щом чухме рев на двигател и скърцане на чакъл, когато колата рязко спря. „Безразсъден шофьор“ — помислих си. Чухме стъпки по пътеката, а после до френските прозорци се появи мъж. Силуетът му се очертаваше на слънцето и не можехме да различим кой е, макар да бях сигурна, че не го познавам.

Посрещнах го, раздразнена от нахалството му.

— Кой сте вие? И защо влизате така, сякаш къщата е ваша?

Гневът, който изпитвах, пролича в тона ми.

А в неговия тон пролича студенина, от която през костите ми премина ледена тръпка.

— Може и да е моя — каза Чад Прескот.

Пристъпи напред. Сега видях лицето му: слабо, красиво, леко загоряло — лице на човек, който прекарва много време на открито. Спортове, коне, такива неща. Почувствах как се разтапям.

Беше лекарят. „Ооох! — помислих си. — Още един чаровник.“