Елизабет Адлър
Чаровниците (26)

Двадесет и пета глава

Мирабела

По-късно двамата с Чад се задържахме около масите. Изглеждаха много красиви, застлани с ленени покривки, с кристални купи и сребърни подноси, пълни не само с обичайния хайвер върху натрошен лед. О, не! Въображението на Шефа не знаеше граници. Той предлагаше на гостите си малки сандвичи върху сладки кифлички с пикантна туршия, която да притъпи тази сладост, и красиви сини купи с чили, точно толкова пикантно, колкото да подразни небцето, с филе и фасул. Имаше бейби хотдог и сладка царевица, миниатюрни пирожки с пиле, отделни суфлета с батати и мариновани с бира печени ребърца, с които красиво облечена жена можеше да се справи, без да се изцапа.

Шефа предлагаше едно страхотно американско барбекю, когато всички очакваха нещо по-изискано, и аз видях, че се наслаждава на удивлението, което се изписа по лицата на гостите му, когато видяха масите, украсени с оранжев и жълт неароматен невен, пурпурни теменуги и други често срещани цветя, вместо с очакваните орхидеи и рози, докарани със самолет от Южна Африка. Първо дойде стъписването. После намръщването, защото нищо не изглеждаше правилно, а накрая шепотът на удоволствие и комплиментите, с които го засипаха. По някакъв начин всичко се беше получило.

Разбира се, гостите бяха свикнали с най-доброто — затова бяха дошли. Шефа дори не познаваше много от тях — организаторът на партитата му имаше списък с хора, които бяха на разположение, винаги бяха готови да присъстват на безплатни луксозни тържества, изглеждаха добре и разполагаха с подходящите дрехи, за да ги поканят.

— Приказно е! — промълвих, докато двамата с Чад разглеждахме великолепното изложение. — И колко красиво изглежда! Толкова просто и хубаво, като истинска градина в задния двор на Четвърти юли.

Шефа ми се усмихна, удовлетворен от комплимента. Чад обаче не гледаше към бюфета.

— Бихте ли ме извинили за момент? — каза той. — Трябва да проверя нещо.

Запитах се какво ли трябва да провери толкова спешно. А после се сетих, че наглежда Верити.

Извиних се и си проправих път през парфюмираната тълпа. Давах си сметка, че жените ме оглеждат. Бяха видели, че говоря с Шефа; той беше страхотен улов и всяка една от тях — във всеки случай поне неомъжените, а навярно и някои от омъжените — биха искали да уловят тази „риба“.

Пресрещнах Чад, когато се връщаше от къщата.

— Няма я там — каза кратко той.

— Но аз мога да се закълна, че я видях да влиза!

— Аз също.

— Искам да кажа, помислих си, че трябва да отиде до тоалетната, нали разбирате…

— Не е в тоалетната. В нито една от тоалетните. Навсякъде има прислуга, пазят вратите на всички стаи, да не би някой да отмъкне среброто, предполагам. Всички твърдят, че не са виждали жена, която да отговаря на описанието й. Говорих дори с жената, която отговаря за стаите за отдих на дамите. Изхвърли ме и каза, че нямам право да влизам. Е, нямах, разбира се, но и тя не беше виждала Верити. Това, което ме притеснява, Мирабела, е, че и двамата знаем, че Верити прекали с пиенето и че влезе в къщата. А сега всички твърдят, че не е влизала. Какво става, мамка му?

Той ме изгледа гневно, сякаш аз бях виновна, със същия дълбок поглед, който сякаш проникваше до душата ми и който по-рано приех като интерес, като желание за секс или като любов от пръв поглед, нещо такова. Очевидно не беше така.

— Не може да й се е случило нещо — казах аз. — Искам да кажа, вижте само това място! Има достатъчно въоръжени бодигардове, за да спрат танкова атака. А освен това момичетата не могат просто да се загубят на голямо парти като това.

— Е, изглежда, че това момиче е изчезнало по време на това голямо парти и възнамерявам да попитам човека, който го организира, какво се е случило.

Сграбчих ръката му.

— Мислите, че нещо се е случило с Верити? Но защо трябва да й се случи нещо?

Той поклати глава.

— Мирабела, вашата леля Джоли беше убита на две крачки оттук, във вашата вила „Романтика“, а вие ме питате защо се тревожа, че Верити е изчезнала от партито? Аз идвам от различен свят. Виждам опасността зад себе си, пред себе си, над главата си, навсякъде, където отида. Научих се да вярвам на инстинкта си, когато усетя, че нещо не е наред, и вероятно затова още съм сред живите. Повярвайте ми, когато ви казвам, че тук нещо не е наред.

Помислих си за все още необяснената жестока смърт на леля Джоли, за прекрасната си наивна леля, която по характер толкова приличаше на Верити, че можеха да бъдат роднини. Леля Джоли беше убита. Жестокият нападател все още беше на свобода. Виждах насреща Полковника, елегантен в парадната си униформа, невероятно привлекателен и осъзнаващ привлекателността си, който бъбреше с няколко жени, поглъщащи всяка негова дума. Дори и той не бе успял да открие убиеца.

Отвъд магическия кръг от светлина около вилата се извисяваха черните хълмове. Нито една светлинка не трепваше извън нашето вълшебно място. Непрогледната тъмнина ми се стори зловеща и аз потръпнах. Там можеше да се спотайва кой ли не и да ни наблюдава.

Видях как Чад обикаля около тълпата от гости. Музикантите продължаваха да свирят, чуваха се смехове, носеха се бъбрене и клюки, жените си правеха комплименти за роклите. Високи обувки, държани в ръка, боси крака, стъпили на тревата. Всичко беше нормално.

Забързах през моравата към Полковника, застанал сред групичката си от весели обожателки. Сграбчих го за ръката и казах настойчиво:

— Трябвате ми.

Жените се спогледаха и се усмихнаха на дързостта ми, на начина, по който се приближих към него, без да обръщам внимание на останалите.

— Кучка! — измърмори някоя.

Без да пускам ръката му, го завлякох на едно по-тихо място, извън обсега на музиката, закачките и пиещите.

— Става въпрос за Верити — казах аз. — Верити, помните ли я?

Той кимна.

— Как бих могъл да забравя?

Разбира се, той бе един от първите хора, които пристигнаха там, в каньона, след злополуката.

— Няма я — съобщих му аз. — Изчезна. Просто влезе в къщата, а после… изчезна.

— Предполагам, че е отишла до тоалетната — изрече с благ глас Полковника, като същевременно отмести ръката ми от ръкава на сакото си.

— Вие не разбирате! — вече бях започнала да изпадам в паника. — Верити я няма. Чад отиде да я търси. Не можем да я намерим никъде. Видяхме как влезе в къщата преди половин час. И повече не излезе.

— Но ние сме в градината зад къщата — обясни раздразнен Полковника. Очевидно смяташе, че жените като мен постоянно се забъркват в неприятности. — Не ви ли хрумна, че може да си е тръгнала сама през входната врата, както, предполагам, е дошла?

— А на вас не ви ли хрумна, че леля ми беше убита на две крачки оттук, от човек или хора, които все още са неизвестни? Да не би над вила „Романтика“ да тегне проклятие, Полковник? Вярвате ли в такива глупости? Е, добре, мога да ви кажа, че лично аз не вярвам. В случай че Чад не успее да я намери, трябва да приемем, че някой я е отвлякъл, някой умопобъркан…

Полковника сложи успокоително ръка на рамото ми.

— Правите абсурдни заключения. Защо някой би искал да „отвлече“ Верити, както се изразихте? Тя е само гостенка и се обзалагам, че е прекалила с пиенето и е решила, че иска да се прибере и да си легне.

— Как можете да кажете подобно нещо? Как може просто да стоите тук и да не направите нещо?

Усмивката му изведнъж изчезна.

— Кажете ми защо смятате, че й се е случило нещо?

Отвърнах на погледа му, без да трепна. Защо наистина смятах така? Да, но и Чад се тревожеше. Бе почувствал, че нещо не е наред.

— Инстинкт.

За секунда очите ни останаха вперени едни в други.

— Винаги съм вярвал в инстинкта.

Той пое ръката ми в нейната сребриста плетена ръкавица, с големия сапфир на десния среден пръст. Ръката му беше топла, силна, утешителна.

— Да я намерим — каза.