Елизабет Адлър
Чаровниците (21)

Двадесета глава

Вечерта на партито вила „Мара“, кацнала на върха на хълма, с изглед към Средиземно море, навярно можеше да се види чак от космоса — беше осветена толкова екстравагантно, така зрелищно, че всеки един от розовите храсти трепкаше в нежнорозово, под всяко дърво имаше светлини, така че клоните се врязваха в тъмносиньото небе, което като че ли също бе осветено от щедрата ръка на домакина.

Шефа провери всичко един час преди началото на партито — провери така важното осветление, което открай време намираше жизненонеобходимо за атмосферата. Погрижи се масите да са застлани с бели ленени покривки в класически стил; на облегалките на столовете с бели възглавници да са завързани панделки от златист шифон, двайсет и пет метровият басейн да блести като скъпоценен камък в здрача, кристалът да блести, среброто да сияе, а барът да е достатъчно голям, за да побере всички гости, и зареден с всичко, което някой гост би могъл да желае. Включително, разбира се, „Рьодерер Кристал Руж“. Шефа смяташе, че това е любимото шампанско на всяка жена. Нищо не можеше да повиши усещането й, че се чувства прекрасно, и същевременно може би да намали задръжките й, така както изящната висока розова бутилка.

Сега, преди пристигането на гостите, беше сам, в анонимния квадратен бункер, разположен направо на крайбрежния булевард, който наричаше свое собствено кътче и в който не можеше да влезе никой — тоест, никой без лична покана от Шефа. Което означаваше, че хората, които канеше, се занимаваха с нечестен бизнес — незаконен и може би смъртоносен.

Той седеше в голямото си кожено кресло пред екрана, който показваше всяко кътче от вилата му: всяка стая, всеки сантиметър от имота, почти всяка тревичка и песъчинка, та дори и вълните, които се удряха в брега. Знаеше, че никога не бива да допуска нехайство, да приема живота си за нещо сигурно. Враговете и опасността дебнеха на всяка крачка — постоянни спътници за човек с власт като неговата, който бе спечелил богатството си, отстранявайки всеки, застанал на пътя му. Понякога тези хора загубваха бизнеса си, дома си, съпругата си, причината си да живеят, а от време на време дори живота си. Никога не се бе опитвал да преброи колко врагове е имал през годините, но това вече нямаше значение. Той беше победителят, а всеки, който му се противопостави, остана долу, на дъното. Имаше един-двама, на които бе позволил да се преструват на господари на живота си, просто за да изглежда чист, и да продължат да строят тук-таме — обикновено на Коста дел Сол, където нещата бяха по-лесни.

Отвън сервитьорите чакаха, разнасяха се тихите звуци на квартет, пианистът подбираше джазови акорди, които подхождаха на спокойствието, предшестващо пристигането на гостите.

И все пак беше факт, както си помисли Шефа, докато самодоволно оправяше пред огледалото черната си копринена вратовръзка, че след като се разрасна финансово и следователно стана по-могъщ, вече рядко използваше крайни мерки срещу съперниците или враговете си. Тези дни бяха останали в миналото. Сега бе порядъчен член на обществото, филантроп с щедри дарения за каузи, които щяха да му донесат публичност, да го препоръчат като „добър“ човек на всички важни хора в онзи свят, за който копнееше и към който въпреки разточителната си благотворителност, все още не принадлежеше. Сякаш, помисли си той, все още загледан в отражението си, което с нищо не издаваше истинската му същност, сякаш бе изключен от света, който смяташе за рай. И той, и Орфей. Предполагаше, че се намира в добра компания.

Но тези, за които наистина мислеше, бяха жените — тези елегантни създания, които скоро щяха да прекрачат прага му с вечерните си маркови рокли, с бижута, блеснали на дългите им шии, с прически, които им бяха отнели часове, колкото и прости да изглеждаха, с високи токчета, които удължаваха краката им, макар да предизвикваха убийствена болка; блестяща коприна, пърхане на тюл, мекото издуване на шифон около телата им, скрили тайната им същност. Шефа знаеше, че някои от тях могат да бъдат купени срещу огърлица от скъпоценни камъни, срещу няколко седмици луксозна ваканция на яхта в Егейско море, срещу вечеря, облегнати на ръката му, в най-добрия ресторант в Париж, на която той щеше да се държи с тях така, сякаш са богините, за които се бяха помислили. Преди да се сблъскат с действителността и да осъзнаят, че имат късмет, че са живи, макар и не невредими. Шефа обичаше насилието, обичаше допирането на ножа до гърлото, обичаше заплахата. Сексът винаги беше по-хубав с насилие — беше го разбрал много отдавна. А след това парите оправяха всичко.

Но сега с тези нови жени — писателката, наследницата на леля Джоли и нова собственичка на вила „Романтика“ и земята й, на която той бе намислил да построи четиринайсететажния си блок с апартаменти и да натрупа много милиони за кратко време, и нейната глупава малка русокоса приятелка, която толкова искаше да я харесат и която той очарова в кафенето… е, това беше предизвикателство. Предизвикателство, пред което щеше да се изправи тази вечер, с помощта на Руснака, разбира се, макар че това копеле така и не си изпълни обещанията. Все пак не разполагаше с нищо по-добро, затова щеше да му даде втори шанс. Оная Матюс, за която трябваше да запомни, че се казва Мирабела, този път щеше да излезе от играта. Не можеше да допусне никакви грешки. А малкото сладурче, блондинката? Е, може би щеше да успее да й намери друга роля, поне за малко.