Елизабет Адлър
Чаровниците (27)

Двадесет и шеста глава

Застанал встрани от тълпата, Шефа наблюдаваше ненадейния шепот, вдигането на ръце към устата, когато историята за изчезналото момиче започна да се разпространява от жена на жена. Мъжете все още изглеждаха необезпокоени, погълнати от мъжки разговори: голф и лодки, коли и борсовия пазар. И така, изчезването на Верити беше забелязано. Сега беше време той да поеме инициативата, да се превърне в кръстоносеца, в мъжа, решен да намери изчезналото момиче, в мъжа, който щеше да стане негов спасител. Дори да стигнеше прекалено късно, за да го намери живо.

Истината бе, че не Верити беше първоначалната му мишена. Целеше се в неуловимата Мирабела, която вече на два пъти му се бе изплъзнала, а сега и за трети. Разбира се, Верити беше прекрасен заместител. Такава симпатична млада жена — всъщност още „момиче“, изтъкана от руса коса, въодушевление, широка усмивка и тези удивителни кръгли цици, които никой мъж не можеше да пропусне. Те бяха най-голямото й предимство и той ги оценяваше. Щеше да й го покаже. Мисълта за острия връх на ножа му между гърдите на Верити го изпълни с възбуда и той бързо застана зад бара, за да прикрие доказателството. Както му бяха казвали много жени, той беше надарен мъж. Това беше хубаво — на подходящото място, в подходящото време. На обществени места не беше и щяха да го сметнат за перверзен.

„Перверзен“. Странна дума за състояние на ума и тялото, което за него бе приемливо. Как иначе можеше един мъж да изпита удоволствие, ако не с помощта на някоя и друга перверзия? Имаше жени, които задоволяваха неговите сексуални предпочитания; доминантата в Лондон беше сред любимките му, както и руската домакиня в стария му роден град Минск, където започна всичко. Тя инстинктивно бе усетила какво харесва той — камшика, ножа, заплахата, опасността. Острието на опасността, така го наричаше Шефа със знаеща усмивка. Боже, колко му харесваше! Единственото, което му харесваше повече, бяха парите.

Щипка бял прах — наркотикът, който много мъже използваха на срещи — бързо се разтвори в третата чаша шампанско на Верити и я изпрати, залитайки, право в ръцете на помощниците му, които я хванаха, преди да стигне до банята.

Той наблюдаваше от вратата на библиотеката. Чу бързото изненадано „Ооо!“, което се изтръгна от устата й, когато те се приближиха зад гърба й, видя как единият обвива ръка около врата й, а другият вдига краката й от земята, преди да минат тичешком с нея през плъзгащите се остъклени врати и да изчезнат в мрака.

Сега Верити беше на сигурно място в бетонния му бункер, чийто дизайн се основаваше на бункерите, построени от Хитлер в старите нацистки укрепления край нормандския бряг. Също като тях, и той беше недостъпен. Никой не можеше да влезе вътре без специален ключ; но преди това трябваше да разбере къде е вратата.

За невъоръженото око на случайните минувачи нямаше никакъв вход. Беше умно скрит под бръшляна с малки листенца, който смекчаваше мрачния вид на бетонния куб. Нямаше никакви прозорци. Единственият човек, който разполагаше с достъп, беше самият той. Всички перверзни на Шефа, всичките му зловещи мисли, цялото му изпълнено с убийства минало бяха увековечени вътре — във видео- и аудиозаписи, писмени изложения, на компютър. Нарцисист до мозъка на костите, той си водеше архив на делата си — архив, който не беше приятен нито за четене, нито за гледане.

Прозорците в основната сграда се дръпнаха в стените и стаята се отвори към терасата и градините. Сега Шефа стоеше там, гледаше, наблюдаваше какво правят гостите му, виждаше как Чад все още броди наоколо и търси Верити.

Всичките му други гости оживено бъбреха, пиеха шампанско, ядяха специалитетите. Мирабела стоеше до Полковника, без да го изпуска от погледа си. Едната й ръка бе вдигната тревожно към лицето. Големият сапфирен пръстен, който носеше върху сребристата ръкавица, блестеше на светлината. Разбира се, Шефа знаеше защо Мирабела носи тези ръкавици. Нямаше почти нищо, което да не знае за всеки един от гостите, събрани в този момент в къщата му. И това включваше този Полковник, който беше прекалено привлекателен за ченге. Жените се прехласваха по него въпреки жалката му заплата, липсата на каквато и да била собственост и двете деца, които бе принуден да отглежда сам. Все пак при тези обстоятелства Полковника не беше достатъчно умен, за да представлява заплаха за Шефа, за разлика от лекаря. Лекарят беше мъж, свикнал с тактиките в джунглата — човек, който знаеше, че трябва да се оглежда за неочакваното. А в този случай неочакваното беше леля Джоли.

Шефа бе забелязал, че Мирабела носи перлите на леля Джоли. Навярно тези перли бяха единствените й по-ценни бижута — освен сапфирения пръстен, разбира се, а той, както и перлите, някога, много отдавна, бяха принадлежали на ослепителната Джеруша. Шефа не смяташе, че Мирабела го знае — знаеше само, че пръстенът и перлите са от леля й. Заедно с вилата и картината. Шефа искаше и двете. Имотът му трябваше заради парите, които щеше да спечели от разработването му, а картината желаеше заради историята й. Всъщност копнееше за тази картина.

Той беше човек без минало — във всеки случай не и такова, за което можеше да говори и което почти бе успял да прогони от съзнанието си. Мислеше единствено за бъдещето още когато като момче в Минск сечеше дървета с ръце, които кървяха, нацепени от непоносимия студ. Тогава се зарече да се измъкне, да остави този живот зад гърба си, никога да не казва на никого откъде е дошъл, никога да не си спомня дори едно-единствено чувство, с изключение на жаждата да си отмъсти на целия свят. И потребността да убива. Ножът беше върховната власт и той обичаше да го използва върху жените. Верити щеше да бъде неговата следваща „гостенка“, както обичаше да нарича жертвите си.

Беше си мислил за акта на убийството много пъти, преди да влезе в ролята на убиец. Да убива беше лесно; да се отърве от тялото на жертвата, както и от всички следи, които можеше да отведат обратно до него, не толкова. Все пак той го беше усъвършенствал. Беше просто непознатият, който минаваше през града, облечен като всеки друг работник, с каскет на главата и нож в джоба. Беше изучавал изкуството, както го наричаше, на прочутия Йоркширски изкормвач, както и на предшественика му, Джак Изкормвана, който до ден-днешен си оставаше неразкрит, макар че предположенията бяха многобройни и едно от друго по-невероятни.

Тактиките на двамата бяха еднакви. Жена, която не познават. Район, в който не живеят. Метод — да влизат и излизат, без да привлекат вниманието към себе си, каквото в наши дни беше например спирането на магистралата на места, където често можеха да се видят момичета, избягали от къщи, които молеха някой да ги качи на автостоп и даваха обещания. Така започна. После премина към по-изтънчени методи и жени с повече класа. И никой не установи нито веднъж, че е бил в района, а дори и в града, в който бяха станали убийствата.

Той беше умен, разбира се. Парите улесняваха всичко. Но сега за пръв път флиртуваше с опасността точно по този начин, на собствена територия. Запита се какво го е подтикнало да го стори.

Ами, първо, искаше да отстрани Мирабела от пътя си, за да получи достъп до земята й. После изпита непреодолим копнеж по Верити, който не можеше да потисне, затова сега трябваше да се крие най-отзад на бара, за да не може никой да забележи възбудата му. Второ, Верити беше достъпна. Трето, изпречи му се на пътя. А най-голямата и важна причина беше егото му: знаеше, че като възбуди търсене, обещае голяма награда, говори по телевизията и радиото за скръбта, породена от изчезването на една от младите му гостенки, като се закълне да я намери и да разбере кой е отговорен, ще се превърне в национален герой.

Точно сега обаче Верити лежеше на тясното легло в бетонния бункер, в пространството зад къта за сядане, което една стена с телевизор с голям екран разделяше от офиса му. Беше завързана и със запушена уста. Двамата литовци, които бяха изпълнили инструкциите му, си бяха получили парите и си бяха тръгнали, така както неуспелият убиец с дукатито си беше тръгнал веднага след като изблъска Мирабела и това глупаво момиче в каньона. Парите си казваха думата.

Този път Верити нямаше да му избяга.