Елизабет Адлър
Чаровниците (52)

Петдесет и първа глава

Шефа не бе получил точно това, което искаше. Беше разочарован, като голямо дете, лишено от обещания сладкиш, и вината беше само негова. Вярно, беше затворил Верити в къщата за гости, макар че сега не зависеше от милостта му толкова, колкото преди. И вярно, беше получил благодарност от медиите, че й спаси живота. Видеото, което го показваше как идва от плажа с безчувственото момиче на ръце, обиколи всички новини по света. „Нейният герой“, гласеше заглавието, придружено от кратки описания на живота му, къщите му, богатството му, щедростта му и факта, че е необвързан.

Показаха партито в целия му скъпоструващ блясък, фенерите, които светеха в дърветата, шампанското, което се охлаждаше в огромни сребърни кофи, цветята, подредени по алеите, по масите, върху косите на красиви жени, които се усмихваха пред камерите.

И все пак беше сам както обикновено, в бункера си, седнал в огромното си кожено кресло и вперил невиждащ поглед в стената от телевизионни екрани, които показваха имението му. Сега нямаше никого, освен по някой случаен патрул с кучето си. Тези немски овчарки бяха най-добрите: интелигентни, жадни за обучение, за налагано им послушание. Прекрасни кучета. Шефа дълго време се взира в екраните. В гърдите му се надигаше разочарование и го караше нервно да върти химикалка между палеца и показалеца си.

Най-накрая стана, отиде в банята, съблече ушитото по поръчка черно сако, фините светлосини панталони от каша, ръчно ушитата риза от син египетски памук — винаги поръчваше цяла дузина такива ризи. Също и обувки. „Джон Лоб“ в Лондон имаха дървен калъп, изработен точно по мерките му. Трябваше само да се обади, и те щяха да започнат да изработват нов чифт, когато пожелаеше. Щяха да изпълнят всичките му желания. И точно в това се състоеше проблемът. Какво можеше да направи, за да елиминира скуката, отегчението от живота, когато нищо вече нямаше значение, когато депресията изскочеше като черно нощно куче? Не красива немска овчарка, а огромното куче на мрака, от самите врати на ада. Цербер.

Беше време за действие.

Той се преоблече в черен велурен анцуг. Допирът на мекия плат му беше приятен, харесваше му и това, че не шумеше, когато се движеше. Не шумолеше и не се набръчкваше. Всъщност бе идеалният плат за това, което той наричаше „лошо държание“. А точно сега изпитваше непреодолима нужда да се държи лошо.

Разбира се, имаше жена, готова и на разположение. Верити беше изтъкана от доброта и светлина и си представяше, че е влюбена в него. Навярно си представяше и как ще се промени животът й, когато стане съпруга на милиардер. Спокойно можеше да я просвети по въпроса, но най-напред трябваше да се обади на приятелката й Мирабела — истинският обект на това, което можеше да нарече своя „привързаност“.

Разбира се, Мирабела вече беше идвала веднъж да види Верити; сега трябваше да я убеди да се върне. Имаше номера й. Тя веднага вдигна.

— Здрасти — изрече с нежен глас, което го накара да предположи, че е очаквала обаждане от някой друг.

— Госпожица Матюс? Шефа се обажда.

— Ооо! Ооо, боже мой! Всичко наред ли е? Верити?

— Заради нея ви се обаждам. Тя е на сигурно място при мен, в имението ми, искам да кажа, защото, разбира се, в момента е в къщата за гости. Признавам, че съм малко разтревожен, госпожице…

— Наричайте ме Мирабела.

— Да, Мирабела. Е, както ви казвах, не ми е приятно, че е там съвсем сама. Мисля си да я преместя във вилата си, където ще е по-лесно да се грижим за нея и няма да е толкова самотна, тъй да се каже.

— Тъй да се каже — съгласи се Мирабела и се зачуди какво става. Помисли си за това, което й бе казал Чад, и възкликна уплашена: — О, може би е по-добре да не го правим! Искам да кажа, аз мога да дойда и да я взема. Вече може да се върне и да остане с мен. Аз мога да се грижа за нея.

— Мисля, че няма нужда, можем да се грижим чудесно за нея и тук…

Шефа се усмихваше. Беше заложил капана и Мирабела бе влязла право в него.

— Не. Не, идвам веднага. Искам да дойде у дома, с мен. Знам, че ще се чувства по-удобно…

— С приятелката си. Разбира се. Но се надявах, че може би смята и мен за приятел. — Той играеше коза „приятел“ и смяташе да се възползва максимално от него. — Аз само се опитах да направя най-доброто за нея.

— И наистина го направихте. Боже мой, наистина го направихте, сър. Шефе, имам предвид.

Той се засмя, искрено развеселен.

— Ние с вас трябва да се опознаем по-добре. Изглежда, че имаме най-малкото еднакво чувство за хумор.

Жената бе обзета от ужасна нервност и немалко страх. Трескаво се опитваше да измисли какво да направи, като същевременно се опитваше да поддържа разговора с Шефа, който се държеше толкова мило, така чаровно, че тя почти не искаше да повярва в това, за което знаеше, че е истината. Това беше проблемът с чаровниците — можеха да те вкарат в предпазната мрежа, а после да те повалят с удар по главата, като мъртва риба. О, Господи, трябваше да измъкне Верити оттам…

— Е, добре — каза тя, бързо съставяйки плана си. — Мога само да ви благодаря за това, че се грижите за нея толкова много. Първо я спасихте от морето, после я спасихте, като я закарахте в болницата, а сега пак я спасявате, като й осигурявате най-добрите възможни грижи. Мисля, че когато спасиш някого три пъти, той ти става приятел до гроб, Шефе.

— Може би. Или може би дори нещо повече. Все пак всеки спасител иска награда.

Тя замръзна. Какво имаше предвид? Да не би да искаше Верити? Смяташе ли да я задържи завинаги, упоена в това високо, широко легло, като някакъв златен ангел? В тялото й се надигна познатата реакция от гняв и страх.

— Идвам веднага да я взема — каза. — Моля ви, пригответе я. Няма да ми трябва линейка, просто ще я кача в колата си.

— Доколкото си спомням, вашата кола полетя в каньона. Истинско нещастие, Мирабела. Нали не желаем това да се повтори?

Боже господи, той заплашваше ли я? По гърба й пропълзяха студени тръпки.

— Имам нова кола — малък „Сеат“. Всичко ще е наред.

— Винаги можете да помолите Чад Прескот да ви докара с хубавата си спортна кола.

— О, Чад е още в Париж. Спешен случай, дете, пътна катастрофа…

— А, да. Добре че хирургът е бил наблизо. Човек като него, майстор в професията си.

— Доктор Прескот е един от най-добрите неврокраниални хирурзи в света. Детето извади късмет, че ще го оперира той.

— Не се съмнявам.

Шефа знаеше, че я е вкарал точно там, където иска. Можеше почти да го подуши. Това осезание му беше служило добре през целия му живот, и в работата, и в удоволствията, и сега отново щеше да го използва.

— Е, разбира се, скъпа моя, мога да изпратя кола да ви вземе.

Нямаше намерение да й изпраща кола. Хеликоптерът — в никакъв случай. Не искаше никой да разбере кога ще дойде. Никой нямаше дори да я види. Разбира се, знаеше, че тя ще откаже.

— Не, не! Вече излизам, на път съм.

Движенията й достигаха до него като фонов шум. Чуваше как си събира нещата, чантата, ключовете, очилата.

— По-добре елате при задната порта — предложи той невинно. — Карайте по първата алея, завийте надясно и ще стигнете до една врата. Цялата е обрасла — този дяволски бръшлян расте като плевел и не мога да го спра. Във всеки случай сензорът ще ви разпознае и вратата ще се отвори автоматично. А вие вкарайте колата.

Мирабела дори не си направи труда да си сложи червило, макар че си сложи ръкавиците. И сапфира. Без тях все едно беше гола.

За миг се спря и протегна ръце напред. Носеше ръкавици от злополуката, когато беше дванайсетгодишна. Никога не показваше ръцете си на никого, дори на любовниците, които бяха виждали всяка друга част от нея. Дори на Чад Прескот, който никога не я беше видял цялата. Какво щеше да си помисли хирург като него за червената плът с грозни рани, където трионът я бе прерязал преди толкова години? За белезите от раните там, където огромните шевове бяха задържали пръстите й на място, за да може един ден отново да ги използва? Сега наистина ги използваше. Но никога без ръкавиците.

Как завиждаше на жените с чисти бели ръце и нокти с блестящ лак! Пръстените от злато и диаманти правеха пръстите им още по-красиви. В известен смисъл сапфирът, наследен от леля Джоли, я спасяваше. Блясъкът му под светлините беше така ослепителен, че никой не се замисляше какво ли може да крие Мирабела под красотата му — мислеха си само колко е изключителен.

Пътят към вила „Мара“ минаваше по извивките на каньона и тя караше внимателно, може би дори твърде бавно, защото си спомняше сблъсъка и как с Верити излетяха във въздуха, за да ги спасят смелите войници с военни ботуши и усмивки на лицето. Скоро се озова пред тъмната алея, която водеше към задната порта. Когато колата изскърца и спря, се включи светлина. Мирабела видя на прозореца камери, насочени към нея. Не можеше да обвинява Шефа — човек като него, толкова богат, беше идеална мишена за похитители. Добрата охрана бе задължителна.

Още светлини се включиха, докато продължаваше да кара по пътека, която водеше към морето. И към една къща или поне сграда с изглед към морето. Мирабела обаче не можеше да види вътре никакви светлини. Нямаше дори прозорци.

А после обраслата с бръшлян врата се плъзна настрана пред очите й и зад нея се разкри стоманена врата. А мъжът от другата страна беше Шефа.

— Добре дошла! — каза паякът на мухата.