Елизабет Адлър
Чаровниците (44)

Четиридесет и трета глава

Джеруша

Истинската война, ръкопашният бой, танковете, бомбите не дойдоха веднага в Южна Франция. Известно време животът изглеждаше почти нормален. Пазарът отваряше всяка сутрин, рибарите носеха улова си, макар и забележимо по-малък, защото вече не смееха да навлизат навътре в морето, разносвачката на пресни яйца продължаваше да кара велосипеда си, окачила от двете страни на кормилото чантите с такова крехко съдържание, а после сядаше да изпие обичайната си чаша студено кафе, допълнена с малко ментов ликьор, „за да прогони сутрешния студ“, както ни казваше тя абсолютно всяка сутрин.

Отначало се държах сдържано, както обикновено, но после започнах да сядам с обичайната си чаша червено вино и парче сирене „Сент Андре“, което харесвах заради полутвърдата му консистенция. Не се разтичаше, но беше точно толкова плътно, колкото да прокараш ножа си през него, да го намажеш върху филийка от превъзходния, изпечен в шест часа сутринта батон, който е същото като багета, но по-тънък и следователно по-хрупкав.

— Мадам Матюс?

Погледнах към мъжа, който без мое разрешение бе седнал на мястото отсреща. Знаех, че не може да е французин. Никой французин не би проявил подобно невъзпитание. Реших да се престоря, че не го забелязвам.

— Искам да говоря с вас по един въпрос, който е много важен за Ла Франс.

Той се наведе напред и ме погледна сериозно, сякаш искаше да се увери, че никой не може да ни чуе.

Когато някой изрече „Ла Франс“ а не просто „Франция“ човек веднага разбира, че става въпрос за нещо важно.

— Говорите за моята страна — казах, сложих сиренето си върху парче хляб и отхапах. — Въпреки че не сте французин.

— Говоря за това, което вие можете да направите за страната си, мадам. И сте права — наистина съм англичанин. Но аз и други като мен искаме да помогнем точно на вашата страна. И вие сте в положение, което ви позволява да помогнете на всички нас.

Изслушах внимателно обясненията му. Той беше член на британското разузнаване и от неговата служба трябваше да се свържат с хора, които имат достъп до нацистите заради общественото си положение, заради хората, които познават, или заради тези, които може да срещнат на светски събития, на които клюките се леят като виното и може да се дочуят и отбележат много подробности за планирано нападение, за движение на войскови части или за местоположението на важни врагове. А после тези подробности да се изпратят на благонадеждния офицер от разузнаването, който веднага ме вербува като член на Съпротивата.

Извадих старите си дрехи, от време на време прибягвах и до старото си флиртаджийско изражение и останах удивена от тайните, които може да разкрие един мъж, когато изпитва нужда да се похвали пред жена като мен. Открих, че с тези мъже с ласкателство можеш да постигнеш всичко.

Отначало не беше трудно. Успях да помогна на няколко пъти и по-късно ми казаха, че това е довело до спасяване на хора, до промяна на позиции, до тръгване по различен път. Ролята ми бе съвсем малка, но по свой начин помагах и се надявах, че някои от тези хора са спасени благодарение на мен.

Освен това възприех старата си личност — певицата, артистката. Предложих услугите си на Военното министерство и събрах един пианист, един акордеонист за случаите, когато нямаше пиано, един китарист и жената, която много години бе моя гардеробиерка.

Разопаковах част от „бляскавите“ си тоалети от куфарите, пълни със сценични дрехи, напуснах фермата си, отидох и пях пред войниците, повечето от които бяха прекалено млади, за да ме помнят, но показаха одобрението си с шумни подсвирквания и аплодисменти. Аз на свой ред им показах краката си и пожънах още подсвирквания и аплодисменти.

Бях си поръчала униформата в Лондон. Тя, разбира се, не беше истинска, тъй като не принадлежах към никоя военна част. Сама измислих модела. Беше в мек маслиненозелен оттенък, с колан тип „Сам Браун“ като на мъжете, но моят се закопчаваше със златна катарама от „Ермес“. Джобовете на гърдите бяха със златни копчета с емблема; сребърна манерка с хубав коняк беше пъхната в задния джоб на панталона ми — носех поли само когато бях „на показ“ тъй да се каже. Панталоните бяха много по-удобни и по-дискретни, когато вървях и се качвах или слизах от раздрънкани джипове.

Друсахме се в един допотопен джип из пустините на Северна Африка. Колата постоянно се повреждаше, гумите бяха прекалено износени, за да преодолеят нажежения пясък, нощем спяхме в палатки и аз постоянно се боях от скорпиони и насекоми. Слагаха запалени свещи наоколо, за да ги държат настрана. И ако от време на време някой приятен млад мъж, с когото се бях запознала на вечеря в офицерския стол, дойдеше да ме попита дали може да ми прави компания, можех ли да откажа? Когато това можеше да бъде неговата последна възможност да вземе една жена в прегръдките си? Ако искате, ме наречете похотлива. По мое мнение това, което му предлагах аз, беше утеха. Както и най-добрия секс в живота му. И в случай че се интересувате, о, да, харесваше ми. Но пък на мен сексът винаги ми е харесвал, нали не сте забравили?

Дали ще сбъркам, ако кажа, че тази част от войната ми хареса? Че пак ме върна към тази, която бях някога? Поне за малко. А същевременно знаех, че някои от тези момчета, които ме аплодираха, няма да се върнат. Обичах и мразех този живот, но се опитвах да изпълнявам това, което се очакваше от мен. Докато не свърши и пак не се върнах към нормалното си съществуване. Към живота на една забравена жена с минало.

Не ви ли казах, че войната ми спаси живота? Направи дори нещо повече. Спаси самоуважението ми. Правех това, което искаха от мен. Карах линейки до фронтовата линия, за да прибера ранените и твърде често, мъртвите — млади мъже, с които навярно се бях запознала предишната вечер. Събирах сили да продължа, казвах си, че е война, че точно това си причиняват хората един на друг. И се молех никога да не се повтори. Молех се всяка вечер. Понякога и през деня, когато оръжията изригваха към нас смъртоносния си огън, изригваха го към всички хора, във всички посоки. Светът беше полудял.

А после един ден, когато си мислехме, че няма да издържим повече, американските войници влязоха в Париж и ние отново бяхме свободни, „Бог да ви благослови!“ крещеше тълпата, жените тичаха да целунат тези свръххора, толкова високи, толкова силни, толкова красиви в униформите и с каските си, раздаващи бонбони на нетърпеливите, лишени от сладко деца и целувки на жените.

Животът пак стана нормален, но на мен оня свят щеше да ми липсва.

След няколко години, потънала в анонимността на живота си в долината Люберон, получих писмо от френското правителство, от Министерството на вътрешните работи. Пишеше, че президентът е решил да ме възнагради с медал за работата и смелостта ми през войната. За съжаление нямаше да може лично да сложи тази емблема на рамото ми, защото отсъстваше, но щях да я получа по пощата.

И наистина я получих. Извадих медала от кадифената му кутийка, погалих панделката от гросгрейн в бяло, синьо и червено, целунах малката златна емблема на честта, а после я прибрах при перлите и пръстена с бирмански сапфир завинаги. Или поне до следващото поколение.