Елизабет Адлър
Чаровниците (22)

Двадесет и първа глава

Чад излезе от вилата си в осем часа без две минути. Точно в осем паркира ягуара със сгъваемия покрив пред вила „Романтика“, прехвърли дългите си крака над вратата и закрачи към ниските предни стъпала, където го посрещна кафявото дакелче. Май обичаше да показва зъбите си на гостите. Мисълта да се озове без парче от официалния си панталон не му допадна. Вярно, че го носеше рядко, но му служеше добре от години и не беше готов да си купи нов.

— Добро куче — каза той неискрено, кучето обаче май го възприе по желания начин и се отдръпна с размахана опашка и вече без да се зъби.

Вратата беше отворена. Нощни пеперуди и всевъзможни нощни създания трепкаха около високите лампи от двете страни на коридора, които Чад разпозна като творби от периода ар деко, с тези квадратни черни абажури. Две еднакви маси с малахитови плотове, каквито днес не можеше да създаде никой, се крепяха на тесни позлатени крака, завършващи с лъвски лапи. Положително датираха от края на миналия век. На мраморния под имаше небрежно нахвърляни килими, които не си подхождаха, но всеки от тях беше истински шедьовър на източното изкуство, изтъкан от коприна или най-фина вълна. Цветовете им бяха избелели в хармонична мъглявина. Две еднакви канапенца, тапицирани с убито зелен брокат, който напомняше за първите бледи пролетни листа, бяха поставени едно срещу друго от двете страни на преддверието. Рамките им бяха от позлатено дърво и това също загатваше за големи разходи.

Нищо в къщата на леля Джоли не беше евтино. Разбира се, Чад помнеше този факт от няколкото посещения, които й бе направил, за да пият чай. Точно така го описваше леля Джоли в поканите си.

„Моля, елате да пиете чай с мен в четири часа следобед.“ Точно това пишеше тя, а той идваше и пиеше чай „Ърл Грей“, който тя наливаше от сребърна кана и я допълваше от сребърна кана с вода, поставена на малък котлон, за да е гореща. Леля Джоли беше от старата школа. Беше възрастна жена и уважаваше миналите времена. Чад беше много обезпокоен от жестоката й смърт. И особено от факта, че така нареченият Полковник до момента не бе направил нищо, за да открие извършителя.

Той остана на предните стъпала, загледан в преддверието, и си спомни възрастната жена, която се грижеше за тази вила, която знаеше всичките й тайни, познаваше всички хора от миналото и която му каза, че иска той да я получи. „След като си отида“, така му каза.

Разбира се, Чад отвърна, че това не е редно, и я помоли да помисли за семейството си, но тя отвърна:

— Имам причини да вярвам, че за моята племенница няма да е безопасно да наследи вилата. Докато мъж като вас, докторе, може да се грижи за себе си, може да се грижи и за всичко останало.

Разбира се, той попита какво има предвид и нейният отговор, изречен с подходящата височина, която съответстваше на подходящото й облекло, гласеше, че той несъмнено ще разбере, а и така или иначе племенницата й си има собствен живот, свое място в света.

— Аз също — спомни си сега Чад отговора си.

— Така е — съгласи се тя, подаде му чаша и чинийка от „Уеджууд“ и му предложи чиния с бисквити „Гарибалди“.

„Истинска англичанка“ — помисли си той, когато погледна тези бисквити.

— Вие сте човек, който може да се грижи за себе си — каза тя. — Изправяли сте се пред врагове в джунглите и отдалечените селца, в покрайнините на страни, в които повечето от нас никога не стъпват. Притежавате инстинкта, който ви подсказва как да се защитите от опасност. Моята племенница Мирабела — един Бог знае защо са я кръстили така, майка й беше актриса — ами Мирабела не притежава и капчица инстинкт за самосъхранение. Макар че пише за него, разбира се. Детективски истории, нали разбирате?

Чад разбираше. Колкото и да беше чудно, беше прочел две-три от книгите й, докато седеше сам на дивана си на светлината на лампата, далеч в джунглата, с чаша вино в ръка и усмивка на устните. Винаги знаеше кой го е извършил, разбира се, но с Мирабела Матюс не това беше важното; сюжетът се въртеше около това, как и защо го е извършил. Чад оценяваше това.

Докато пиеше чай с леля Джоли, той изгледа домакинята си и си представи красавицата, която със сигурност е била някога. Сега беше на осемдесет и няколко години, но лицето й беше без бръчки, шията й не беше увиснала и положително не си беше правила пластични операции. Просто късмет с гените. Красотата никога не изчезваше — просто се смекчаваше с времето.

— Искам да вземете това — подаде му тя парче синя хартия, откъснато от бележник. — Сложила съм всичко тук вътре, така че не би трябвало да има проблем. Мирабела ще получи парите ми, но вие ще получите земята, която граничи с вашата. И вилата, разбира се. При условие че я поддържате точно във вида, в който е сега.

Тя си сложи очилата и го измери с проницателен поглед за един дълъг миг. Той се размърда. Не знаеше какво да каже, как да приеме подобна отговорност.

— Не се тревожете — каза тя. — Искам само Мирабела да е в безопасност. Не желая да тръгне по пътя на Джеруша.

— Джеруша ли?

— Нейната пралеля. Убийца, нали разбирате?

Той впери удивен поглед в нея.

— О, не се притеснявайте, било е много отдавна. През трийсетте години. Убила любовника си, или поне така твърдят. Не помня дали са го доказали. Така или иначе, това съсипало Джеруша, провалило кариерата й. Тя била звезда, нали разбирате — участвала в мюзикъли, била певица, танцьорка, голяма красавица. Така казват.

Леля Джоли взе от страничната масичка снимка в сребърна рамка.

— Това е тя.

Чад погледна към снимката на висока, закръглена жена. Дългата й червена коса падаше по голите рамене. Изпод надипления край на роклята й се подаваше крак в сребриста обувка. Ръката й бе отпусната върху облегалката на стол и държеше букетче момини сълзи. Очите й гледаха към камерата уверено, почти, както си помисли Чад, предизвикателно, сякаш трябваше да срещне живота и камерите по точно определен начин.

Леля Джоли се обади:

— Тя е била жена, която се е борила много, за да стигне толкова далеч, господин Прескот, и се е радвала на плодовете на труда си. Докато не срещнала мъжа, който я погубил.

Тя взе празната му чаша.

— Още чай?

— Благодаря. И ме наричайте Чад, ако обичате.

— Е, обикновено има две неща, които съсипват жените. Първото са парите, липсата на пари или плановете как да ги получат. Второто е мъж. Лично аз винаги съм смятала, че мъжът трябва да бъде на първо място. Сестра ми имаше други идеи, поради което се забърка в беди и това стана причина години по-късно да се роди Мирабела. Която, ако се съди по всичко, което съм чувала за нея, и малкото ни лични срещи, е умна мацка.

Тя се усмихна.

— Харесва ми този израз — „умна мацка“. Вземете си още една гарибалди, господин Чад.

— Само Чад.

Той взе бисквитата, макар че не я искаше.

Тя остави чинията на подноса и стана.

— Много ми беше приятно, че се видяхме, господин Чад. Имам чувството, че няма да се видим повече.

Сега, застанал на стъпалата на вила „Романтика“, загледан в преддверието, Чад си спомни за възрастната дама, която бе намерила тук жестоката си смърт. Искаше да разбере защо.