Елизабет Адлър
Чаровниците (18)

Седемнадесета глава

Мирабела

Много по-късно, докато зората обагряше небето в розово, седях на леглото си, отново сама, с плика, в който имаше писмо, написано от Джеруша. Държах в ръцете си късче от миналото, което трябваше да бъде прочетено само от нейните потомци или от хората, които я помнеха или поне помнеха нещо повече от скандала, от катастрофата, в която е била замесена, в събитията, които бяха накарали и нея, и целият й свят да рухнат и след които тя просто бе изчезнала. Никой не знаеше къде е отишла и след време никой вече не се интересуваше.

Но преди това — и може би точно тя бе довела до тези събития — се бе разиграла предишната й история, записана от собствената й ръка. История на момиче, родено с красота и в бедност — комбинация, която предвещавала нещастие. Животът не предлагал много възможности на момиче, родено при такива обстоятелства, момиче с нейния външен вид. Не му предложил нищо друго, освен да се качи на сцената. Джеруша била родена за театъра, така й казала майка й, когато на тринайсет години я хванала за ръката и я качила на влака за Париж да „си търси късмета“. И славата, която несъмнено щяла да го съпровожда.

* * *

Джеруша

Писмото бе написано с отличителното виолетово мастило, което предпочитала, и започваше с думите:

Това е моята история. Преди сте чели други разкази, различни вариации на това, което ще ви кажа, но тъй като аз съм жената, на която се случи всичко това, само аз знам истината. Ще ви я разкажа сега с надеждата, че ще се запомни, че светът няма завинаги да ме осъжда за случилото се. Признавам, че живях екстравагантно, но освен това живях почтено или поне живях според нормите, които аз смятах за почтени. Проявявах състрадание към хората, които имаха нужда да поплачат на нечие рамо, оказвах материална помощ на онези, които идваха при мен, защото бяха в нужда, грижих се с цялото си сърце за малките — за децата, които въведох в живота си, които споделяха живота ми, които бяха моят живот.

Родена съм в село близо до град Сарлат в област Дордон — земя, осеяна с млади лози, които след време щяха да се превърнат в източник на хубавите вина от Бордо, но тогава бяха все още в процес на разработка. Никой винар, никой фермер, никой селски работник не изкарваше добри пари. Живеехме в бедност. Десетилетия наред едва успявахме да свържем двата края.

Както беше обичайно, ходих на училище, докато навърших дванайсет. Научих се да чета и пиша, но почти нищо друго. Бях висока за възрастта си, косата ми беше прекалено дълга, винаги разрошена и прекалено червена. Връзвах я назад с една връв. Нямахме пари дори за панделките, които амбулантните търговци продаваха от врата на врата. Дори не си правеха труда да чукат на нашата. Къщата ни се състоеше от една стая, построена преди около един век като конюшня. Нямаше основи и беше наклонена на една страна. Гредите в черно и бяло бяха напукани, трегерът на вратата — наклонен. Самата врата висеше на ръждясалите панти. Пред нея имаше завеса с мъниста, която постоянно плющеше на вятъра. Нищо не можеше да ни предпази от ледения студ на зимата, от пролетните дъждове, от лятната жега. Не познавах друг начин на живот. Никога не се оплаквах, макар че много бих искала да имам панделка. Мислех, че така ще бъда като другите момичета — онези, които ме пренебрегваха, събираха се на групичка, кикотеха се и си шепнеха зад дланите си, докато аз мълчаливо стоях от другата страна на училищния двор — малко парче отъпкана земя, непавирана, обрасла с бурени и няколко туфи трева, в които се криеха буболечки, толкова малки, че човек никога не ги виждаше, но те го хапеха по глезените и огромните червени подутини не отминаваха седмици наред.

В избелялата си сива рокля, някога белите си чорапи и неудобните черни обувки със счупени токчета, които бяха принадлежали първо на едно съседско момиче, после на сестра му и накрая подарени на мен от съжаление, а аз ги бях натъпкала с парцали и парчета хартия, за да не подгизват и да не падат от тесните ми крака.

По-късно, когато вече бях пожънала успех и разказвах тази история, твърдях, че всичко това не ме е интересувало. Знаех само, че обичам майка си и тя ме обича. Майка ми ми казваше, че съм родена за по-големи неща от живота в това село, където другите момичета, тези, които ми се подиграваха, щяха да се превърнат в смазани от живота съпруги с прекалено много деца и може би съпруг пияница, от когото зависи покривът над главите им, защото работа няма, а младежката любов отдавна е отлетяла.

Ти, непознатият, който сега четеш тези редове, знаеш или поне можеш да разбереш коя станах. Тоест, коя бях, защото сега съм никоя. Самата аз едва си спомням екстравагантния, радостен, щастлив живот, който водех, живота, който започна с представянето ми, все още стиснала ръката на майка си — тринайсетгодишно момиче, прекалено невинно за възрастта си. То не подозираше какво движи света, не знаеше, че тялото може да се използва за сексуални цели или че мъжете ще желаят моето. Че по-късно ще намеря задоволство, удоволствие и дори ще открия „себе си“ в това, да доставям същото удоволствие на любовниците си. Но никога на съпруг. За разлика от приятелките си от училище, които се омъжиха, за да имат къща, аз плащах за покрива над главата си, за пълните с шити от моделиери рокли гардероби — вечерни рокли, които блестяха така, както си представях в малката си тъмна къщичка, а сега имах кристални полилеи, осветяващи всеки ъгъл. Имах нови приятели, с които споделях всичко това, приятели, които се радваха на успеха ми, които ме обичаха заради самата мен — онова момиче, което винаги съм била, наивната, прекалено екстравагантна „красавица“, която нито веднъж не можа да се погледне в огледалото и да види тази красота, а само беднячето със скъсани обувки и несресана, прекалено червена коса, вързана с връв.

До деня, в който maman изчетка заплетените кичури, изпра и изглади синята ми рокля, издърпа нагоре прекалено дългите чорапи, изпрани с белина в миришещия на амоняк казан и купи нови обувки с малкото пари, които бе успяла да скрие от мъжа, който беше мой баща. Той така и не се ожени за нея и идваше само вечер, обикновено в петък, когато си беше получил надницата, беше се напил и я искаше и по-късно не можеше да си спомни къде са отишли парите му. Maman обаче помнеше — в черната кожена торба с взетите ми назаем учебници.

Избрала ден, в който баща ми отиде да работи в един далечен район, maman ме изкъпа, върза косата ми с черна панделка, специално купена от калайджията, приглади дрехите ми, завърза току-що излъсканите обувки, блестящи като въглен отгоре, натъпкани с хартия отвътре и закърпени с парчета стара кожа и неумело забити гвоздеи в подметките, заведе ме до гарата, купи два еднопосочни билета до Париж и ми каза, че ще стана звезда на сцената.

Аз, разбира се, й повярвах. Кой друг можеше да ме измъкне от онова село, да ме издокара, да подреди косата ми, да поправи обувките ми, да отстрани баща ми от пътя ми, за да мога да стигна до сцената? Аз, която дори не бях виждала истинска сцена, а само пътуващия цирк в малката шатра, в която духаше от всички страни, танцьорките в безвкусните им костюми и клоуните, които тичаха по пътеките, препъваха се в огромните си обувки и разсмиваха децата. Щях ли и аз, зачудих се, стиснала ръката на maman, да се превърна в едно от онези танцуващи момичета? Щях ли да нося блестяща туника като техните? Щях ли да забода в косата си щраусови пера, които се поклащаха при всяка крачка? Можех ли изобщо да танцувам?

Оказа се, че няма значение дали мога да танцувам или да пея. Трябваше само да стоя там, обляна от светлините на прожекторите, по трико и сребристи обувки с високи токчета, туника с пайети и гънка тюл, която покриваше незрелите ми гърди, и да се усмихвам на невидимата публика, която ме обожаваше.