Елизабет Адлър
Чаровниците (19)

Осемнадесета глава

Мирабела

Оставих писмото на Джеруша — по-скоро дневник, както си помислих. Внезапно се засрамих, че надничам в личния живот на друга жена, в мислите и чувствата й. Дневниците не бяха предназначени за очите на другите. Те бяха най-съкровените мисли на автора, желанията му, спомените, израз на страховете и удоволствията им. Нямах право да научавам какви са били тези неща за Джеруша.

Натъпках тънките страници обратно в синия плик. Беше прекалено малък и се уплаших, че ще ги смачкам. Джеруша ги беше изписала толкова внимателно, лично ги беше сложила в този плик, без да знае кой може да ги прочете. И все пак сигурно е осъзнавала, че един ден, може би дълго след като си е отишла, някой ще ги види. Защо иначе би разказала историята, особено след скандала, когато я бяха обвинили, че е убила любовника си? Аз обаче не можех да се насиля да нахлуя в мислите й.

Не ме свърташе на едно място. Излязох в градината и тръгнах по пътеката, която водеше към покрития с камъчета малък плаж. От дясната ми страна се намираше двойната алея за коли, която обслужваше двете вили — моята и на съседа ми, така нечаровния доктор Чад Прескот, чиито розови шорти си спомнях прекалено добре за жена, която уж го мразеше. Е, добре, не го харесвах, макар че несъмнено беше привлекателен и участва в спасяването на живота ми. Или поне в това да се погрижи за мен след злополуката, както и в това да се втурне в стаята ми и да подгони злодея с пистолета, когото по-късно дори Полковника не успя да открие, камо ли да идентифицира. Бях ли благодарила изобщо на Чад за тази постъпка? Не можех да си спомня и когато поех по пътеката, която водеше към вилата му, реших да го сторя сега.

Въпреки ранния час го заварих пред гаража — три пъти по-голям от обичайното. Почистваше един британски състезателен зелен ягуар 4×2, което означаваше, че побира двама души отпред и ако се посместят, още двама в миниатюрното пространство отзад — мит, на който никога не се бях хващала. Все едно, тази мисъл беше само странична, тъй като не вярвах, че този мъж някога ще качи пътници отзад, а може би дори отпред. Съсредоточеното му изражение и обичта, с която галеше повърхността на колата, ясно показваха, че това си е неговата играчка, а той не е от момчетата, които обичат да си дават играчките на другите.

— Искате ли да ме повозите? — попитах и го накарах едновременно да се стресне и да се закове на място. Не беше чул приближаването ми — беше толкова съсредоточен върху задачата си. Това ми хареса: човек, който се концентрира до такава степен, със сигурност е добър в това, с което се занимава. Бях чувала, че е блестящ хирург, но можех да се обзаложа, че в следващия си живот може да стане блестящ механик.

Видях усилието, с което се върна към настоящето от мястото, на което се бяха зареяли мислите му. Погледна ме как съм стъпила решително на неговата страна от алеята. Сладките ми дънкови шорти бяха малко по-къси от необходимото, дългите ми крака бяха станали кафяви от слънцето, от плуването рано сутрин и от пиенето на коктейли късно следобед на терасите. Червената ми коса се виеше в неконтролируем облак, който може би трябваше да вържа с връв като Джеруша. Бялата тениска, която носех, противно на здравия разум бях купила от втора употреба — тениска, която сега наричат „винтидж“ на местния пазар, с „езика“ на „Ролинг Стоунс“.

„Грешен ход“ — помислих си сега, когато видях гримасата, с която я гледаше. Скръстих ръце на гърдите си. Освен това бях забравила да си сложа сутиен — е, не точно забравила; бях решила да не слагам, защото не очаквах да срещна някого по време на самотната си разходка. Отново реших, че къщите ни са прекалено близо една до друга.

Той остави парчето велур, с което лъскаше колата, и на свой ред скръсти ръце.

— Предполагам, че се чувствате по-добре? — попита с въпросително вдигнати вежди.

— Всъщност се надявах, че вие се чувствате по-добре — отговорих искрено. — Не можех да знам… исках да кажа, не си давах сметка, че ченгетата… Полковника… ще си помислят, че вие сте…

— Че аз съм заподозреният? И защо не? Аз бях мъжът във вашата стая, а вие точно затова ги повикахте.

Той повдигна шортите си — този път светлосини, забелязах аз. Наистина обичаше пастелните цветове. Останахме загледани един в друг. Помислих си, че определено е сладък. Нямах представа какво си мисли той за мен в грозната ми тениска, с тази разрошена червена коса и прекалено късите шорти, които не бяха предназначени за ничии очи, освен за моите.

За моя изненада той измина няколкото стъпки, които ни разделяха. Спря се пред мен. По джапанки бях метър и седемдесет и пет, но той беше много по-висок. Наведе глава и доближи лицето си до моето, което бях вдигнала към него.

— Не знам дали го разбирате, но ситуацията, в която се намирате, е ужасяваща. Съвсем наскоро на два пъти бяхте на крачка от смъртта. Не трябва ли да се запитате защо? Кой иска да ви отстрани от пътя си?

— Питам се.

Той вдигна рамене.

— Струва ми се логично.

— За Полковника също е логично. И той каза същото, но разбирате ли, аз не познавам никого тук, или почти никого. Идвах само за да погостувам на леля си Джоли, а тя не си падаше много по светския живот, макар че понякога даваше страхотни вечери. Беше старомодна, обичаше изисканите вечери — бели ленени покривки, сребро, кристал…

— Купички с вода за ръцете.

Погледнах го в очите.

— Не чак толкова старомодна.

— И така — попита той — коя беше онази полугола млада блондинка — онази, която снощи крещеше с пълно гърло?

— Онази, заради която ви арестуваха?

Той ми отправи продължителен поглед, с който казваше: „Дори не го споменавай“.

— Полковника се извини по-късно — отбеляза той.

— Това беше Верити. Прибрах я във влака Париж — Ница. Бягаше от съпруга си. Не само че й изневерил, но и откраднал всичките й пари.

— Всичките ли?

— Е, тя имала само две хилядарки, но той ги взел, а също и бижутата. Тя нямаше нищо — буквално само дрехите на гърба си и една малка чанта с няколко снимки, четката й за коса и малко бельо. Не знам докъде е мислила, че ще стигне с тях, но за неин късмет аз я прибрах. Сега я пратих в града да си купи подходящи дрехи — поне дънки и няколко хубави ризи, една-две рокли за парти.

— Парти ли ще организирате?

— Не, но чух, че съседът от другата ви страна довечера ще прави страхотна забава, на която са поканени половината богаташи наоколо. Той, разбира се, е Господин Паралия и малцина биха отхвърлили покана за вила „Мара“. Сигурно сте чували за Борис Берген?

— Чувал съм, че го наричат Шефа.

Кимнах. Все още притисках ръце към свободната си от бремето на сутиена гръд, защото се боях да не подскочи.

— Така го наричат всички — и самият той включително, мисля. Понякога го виждам на терасата на кафенето в града, винаги с висока чаша лимонада. Човек забелязва такива неща, когато почти всички други пият розе.

— Трудно е да пропуснеш мъж, който е толкова висок и с телосложение на борец.

— Руснак е — казах, сякаш това обясняваше физиката му.

Огледах изпитателно Чад Прескот.

— Може би ще искате да ме придружите — казах с най-официалния си тон, за да не си помисли, че се опитвам да го свалям и че го каня на среща. — Това ще бъде партито на годината, Шефа няма да жали пари и всички знаменитости ще присъстват.

Разперих ръце, почувствах как се люшват циците ми и ми се прииска да не бях разпервала ръце. Видях как той учтиво отклони погледа си.

— Разбира се, от вас зависи. Може да не харесвате такива събития.

— Не ги харесвам.

— О!

Вперихме погледи един в друг.

— За вас ще направя изключение — каза той, все още загледан в очите ми. Неговите бяха сини. Можех да виждам в тях толкова ясно, че зърнах собственото си отражение. Сърцето ми едва не спря или поне така се почувствах, а не съм изпитвала подобно усещане от цяла вечност, както се казва. В името на истината, от много по-дълго време. Е, освен когато го видях за първи път. — По-добре ще е да дойда, за да ви пазя — допълни той. Изглеждаше напълно сериозен. Една бръчка пресичаше челото му, а присвитите му очи ме наблюдаваха напрегнато. — Нали разбирате, че някой ви желае злото? Знам, че се престорихте, че е шега, когато Полковника предложи бодигардове, но ви казвам, точно от това имате нужда.

— Някой, който да ми пази гърба, имате предвид.

— И гърдите — допълни той. — Куршумите не избират.

Отказвах да повярвам, че говори сериозно.

— Аз съм само жена, която наследи красива вила, няколко хектара земя, малко състояние. Пиша романи за такива неща. Искам да кажа, това не се случва в живота. Или поне не на хора като мен.

Той все още се взираше в мен с онзи продължителен поглед, от който по гърба ми пълзяха тръпки. „Сладък“, така го нарече Верити, и беше права. Но у него имаше и нещо повече. Пред мен стоеше мъж, който знаеше каква е ролята му в живота, който даваше от себе си.

Не беше просто поредният член на обществото на плейбоите от лятна Южна Франция. Беше достоен човек и аз извадих късмет, че го срещнах, че ме спаси, дори това да означаваше, че му се е наложило да прекара една нощ в местния затвор.

— Надявам се, че Полковника ви е нахранил както трябва в пандиза — казах аз.

— Пица, половин бутилка червено вино. Тези провинциални френски затвори не са лоши, стига да познаваш съдържателя, тъй да се каже.

— Тъй да се каже — съгласих се аз.

— Вижте, напълно съм сериозен за вас.

Той направи крачка напред и пое облечената ми в ръкавица ръка в своите. Стисна я толкова силно, че едва не изкрещях.

Ахнах наполовина от болка и наполовина от удивление. Какво можеше да има предвид под „сериозен“?

— Тук ви дебне опасност. Нещо не е наред, някой ви преследва.

— Така каза Полковника.

— Според мен е прав. Запитайте се, Мирабела, какво не е наред? Кой иска това, което имате вие?

Хареса ми начинът, по който изрече името ми — произнесе всяка сричка толкова прецизно, че прозвуча като име на някоя друга жена, а не моето.

За миг се замислих, но не намерих отговор и му го казах. Той все още държеше ръцете ми.

— Значи трябва да разберем.

— Един момент — възразих и издърпах ръцете си. — Вече го казах и сега ще го повторя. Вие сте този, който иска нещо от мен. Вие искате земята ми.

— Моята земя — отвърна той с категоричност, равна на моята. — Не забравяйте, че имам писмото от леля Джоли, с което я остави на мен.

— Тя беше възрастна жена, не е разсъждавала ясно, не е знаела какво прави.

— Чудя се — измърмори той с вид на човек, който мисли напрегнато — чудя се дали не го е сторила, защото е искала да ви защити.

Погледнах го неразбиращо.

— Не знам за какво говорите.

— Не е ли вярно, че откакто наследихте имението, има покушения срещу живота ви?

Отново се замислих.

— Вярно — признах. — Но може да е просто съвпадение. Някой се е объркал на пътя Корниш, някой крадец, от ония, които се катерят по високите етажи, е решил, че имам бижута, искал е перлите ми.

— Прекалено много филми гледате. Вече няма такива крадци. Всичко става по компютър — преместват неща от трезори, от банкови сметки. Сега никой няма да рискува да си счупи врата заради една перлена огърлица.

— Хубаво, защото моята е с изкуствени перли. Ще я нося на партито на Шефа.

Той кимна и се обърна да си тръгне.

— Надявам се, че ще носите и някакви дрехи! — провикна се през рамо. — Ще дойда да ви взема. И Верити, разбира се.

— С британския състезателен зелен ягуар ли ще отидем? — изкрещях след него, докато той минаваше от моята алея в своята.

Той се обърна. Застанал така, ми заприлича на гръцки бог, с дългата руса коса, стройното тяло, проклетите пастелни шорти и бялото поло.

— Разбира се — провикна се в отговор. — Не можем да разочароваме момчето за паркиране, след като всичко друго ще е бентлита монстро и ролс-ройсове, нали така?