Елизабет Адлър
Чаровниците (10)

Девета глава

Полковника — така го наричаха винаги, макар че името му беше Руфъс Барада — беше виждал прекалено много пътни злополуки, за да изпитва съчувствие. В продължение на седем години беше щастливо женен — докато жена му не загина. Беше излязла от дома им, стара селска къща, която принадлежеше на семейството му от два века, за да отиде на съботния пазар в селото. Вървяла покрай пътя, когато една туристическа каравана я блъснала и я съборила в камениста яма.

Казваше се Аниес, но полковникът винаги я наричаше mon amour, а тя него — mon choux, макар и не пред хората, разбира се. Връзката им беше изпълнена със страст, грижливо подхранвана с годините и без нея той се чувстваше ужасно самотен. Както става обикновено, накрая времето бе изгладило най-острите ръбове на отчаянието и го бе превърнало в нещо като примирение, макар че Полковника никога нямаше да забрави.

Децата им — близначките Мари-Лор и Мари-Елен, кръстени на двете си баби — сега бяха шестгодишни. Руса като майка си, Лор носеше дългата си коса на плитки. Елен бе одрала кожата на баща си с тази гъста черна коса, която растеше във всички посоки и постоянно падаше в очите й, така че момиченцето сякаш постоянно надничаше към хората свенливо, което не беше вярно.

Лор беше свенливата — обикновено вървеше след сестра си с наведена глава, преметнала през рамо ученическата си чанта. Сините й очи бяха скрити зад малки очила със златни рамки. Елен обаче винаги се грижеше за сестра си.

Полковника трябваше да ги вземе от училище, но заради разговора с оная Матюс закъсня. Когато ги видя, двете седяха на дългата стена до училищната сграда, подпрели лакът на коленете. Бяха обхванали брадичките си в длан и погледът им беше станал безучастен — беше им омръзнало да чакат.

Той спря колата до тях, извини се, излезе, отвори вратата и проследи с поглед как се качват. Сложи им коланите, провери всичко по два пъти и каза:

— Добре, момичета, отиваме да ядем сладолед.

Докато потегляше и момичетата бъбреха как е минал учебният ден, Полковника си помисли, че при все формалното си поведение, поста си, униформата, репутацията си на корав човек, която произтича от омраза към престъпниците и всички, които нарушават закона, по душа е семеен човек. В сърцето си беше „истински“ човек.

Обяснението за злополуката в каньона не го задоволяваше. Тялото на шофьора на зелената кола бе идентифицирано като Йосиф Раус — руснак, който живееше във Франция без виза и все пак твърдяха, че работел при строителен предприемач на име Борис Берген — човек с италиански паспорт, но роден в Беларус, човек, когото всички наричаха „Шефа“.

Като цяло историята се струваше съмнителна на Полковника, а сега тези две жени едва не бяха загубили живота си. Не разбираше защо някой би ги нарочил. Какво можеше да са направили, за да предизвикат подобно отмъщение? Ако наистина беше отмъщение. Може би мотивът бе несподелена любов — все пак и двете бяха привлекателни. Или пък нещо друго, което тепърва трябваше да открие. Струваше му се, че задачата ще бъде много обемна. Щеше да му се наложи да прекарва по-малко време с момичетата си и повече — в опит да разбере какво смятат да правят двете жени там, във вила „Романтика“. Човек никога не знае.