Елизабет Адлър
Чаровниците (53)

Петдесет и втора глава

Мирабела

Шефа навярно бе подготвил специално бункера си така, че да ми покаже сцената. С натискането на един бутон от тавана се спуснаха златни завеси и покриха всички стени. А после от пода се издигна огромно легло. Верити лежеше в самия център, потънала в купища парфюмирани възглавници. Златистата й коса бе разпиляна като дантела. Чаршафът от прасковена коприна беше надиплен под нея, тънките й бели ръце — внимателно поставени до тялото с дланите надолу, за да се виждат ноктите й със съвършен розов маникюр. Зад едното й ухо имаше затъкната гардения, несъмнено взета от огромните купи с цветя, които покриваха всяка повърхност. Ароматът бе толкова силен, че почти изсмукваше въздуха, и накрая ми се стори, че не мога да дишам.

„Мили боже — помислих си — прилича на мъртвец, когото приготвят за ковчега!“

Обърнах се към Шефа, който бе застанал плътно зад мен:

— Какво сте направили с нея?

— Какво съм направил ли? Е, Мирабела, няма ли да се огледате? Погледнете това място, което създадох специално за приятелката ви. Питам ви, кой би могъл да направи за Верити повече от мен? Вие, разбира се, сте шокирана да я видите в това състояние, но ви уверявам, че медицинските грижи, които получава, са най-добрите. Всъщност по-добри от всичко, което би могъл да направи Прескот. Машината, която виждате до леглото й, й влива храна дори докато спи, а въздухът е специално филтриран и максимално чист.

Той разпери широко ръце. Дружелюбната му усмивка стигна до очите му, великодушна, приятна, чаровна.

— Имайте ми доверие — каза нежно. — Ще се погрижа старата Верити да се върне при вас невредима. Едно момиче не може почти да се удави, без да има по-късни ефекти, проблеми с дробовете, с кръвния поток. Взех я от болницата, защото тук мога да й предложа най-добрата медицинска помощ в света.

Не му вярвах. Знаех, че нещо не е наред. Погледнах го право в очите.

— Сега ще я заведа у дома.

Шефа скръсти ръце на широките си гърди и започна да кръстосва стаята. Погледна първо към Верити, а после към мен.

— Искам да знам как точно смятате да го направите, скъпа моя. Всъщност защо не пийнем по чаша хубаво вино? Да оставим Верити да спи, докато решим кое е най-добро за нея. Разбира се, няма нужда да казвам, че и двамата ще направим само най-доброто.

Знаеше, че съм нервна. Навярно можеше да прочете мислите ми почти преди съзнанието ми да ги е оформило докрай. Запитах се какво да направя. Не знаех и започвах да изпадам в паника.

— Не, благодаря — промърморих, когато той ми предложи чаша.

— Скъпа моя, това е монтраше. Приготвих го преди няколко часа, защото ви очаквах.

— Очаквали сте ме?

— Аз, разбира се, знаех, че ще дойдете да видите приятелката си. Това е съвсем естествено. И както можете да видите, всичко е наред.

Взех чашата. Искаше ми се Чад и Полковника да са тук. Страхувах се от този човек, страхувах се за Верити. Все пак той се държеше толкова мило, беше публична фигура, милиардер, не му трябвахме нито аз, нито Верити… Какво тогава правех тук, затворена сама с него в тази великолепна спалня?

Замръзнах, когато той взе чашата от мен, улови ме за ръката и ме отведе до мек, тапициран с кадифе фотьойл срещу леглото.

— Ако обичате — каза и ми подаде обратно чашата. — Опитайте го. Сигурен съм, че ще ви хареса.

Наведе се над мен, докато коленете му докоснаха моите. Движението не беше точно заплашително, но аз го усетих точно така. Отпих предпазливо.

Той се извиси над мен.

— Е?

— Много е хубаво. Не съм свикнала с такива изискани вина.

— Е, добре, защо не се облегнете назад и не му се насладите? След няколко минути ще видим представлението.

Озадачена, видях как натиска бутон на едно дистанционно и освобождава завеса, която ни отдели от леглото и от Верити.

Станах разтревожена, но той беше тук, пред мен.

— Моя скъпа Мирабела, кога ще спрете с тази паника? Искам само да изгледате представлението, в което, разбира се, Верити е звездата. Нагласил съм всичко, електронно е, но ще отнеме няколко секунди. Затова сега…

Той ме бутна обратно във фотьойла, вдигна чашата към устата ми и не я отмести. Накрая се видях принудена да отпия. Знаех, че не трябва, знаех на какво е способен. Стиснах зъби и виното потече от ъгълчетата на устата ми по бялата ми риза. Понечих да го избърша, но той стисна ръката ми през ръкавицата.

— Разбира се. Горката Мирабела. Каква ужасна случка!

Стисна ръката ми и аз извиках от болка.

— Още ли боли? — попита той. Беше очевидно, че се забавлява. — Е, добре, нека първо изгледаме това, което искам да ви покажа. А после ще видим какво съм приготвил за нас двамата. От самото начало си мислите, че искам Верити, но винаги съм искал вас, Мирабела. Още в мига, в който ви зърнах, разбрах каква сте. Знаех, че сте моят тип жена. Знаех какво мога да очаквам от вас.

Той седна до мен. Беше толкова близо, че усещах мириса му — слаб, но опияняващ дъх на одеколон с дафинов лист, който някак си се смесваше с мъжкия му аромат. При напрегнати обстоятелства ми хрумват бегли, неуместни мисли и в този случай си помислих, че одеколонът със сигурност е приготвен специално за него. Никой друг на този свят нямаше да може да го купи. Само той щеше да ухае като Шефа. Господи, дори не можех да се сетя какво е истинското му име! Зачудих се дали някой изобщо го помни. Той беше този, за когото се представяше, и това бе достатъчно. Самото му име, Шефа, напомняше на всички за властта му.

— Добре — изрече той и се усмихна. — Да видим представлението.