Елизабет Адлър
Чаровниците (42)

Четиридесет и първа глава

Беше 1939 година. Приличаше на всяка друга — пролетта се преля в лято, което обагри небето в такова синьо съвършенство, та не можех да повярвам, че пак ще дойде зима. Наслаждавах се на слънцето на тесния плаж, топях краката си във вода, плискаща се над камъчета, изгладени от векове под вълните, там, където Скот Фицджералд бе живял и бе обичал лудата си съпруга Зелда. Именно те бяха разчистили мъничкия плаж от тонове водорасли и отломки и бяха създали вълшебно кътче, полускрито от тълпите, за препичане на слънце, за пиене на розе по обяд, за дръзки бански костюми — място, на което техните приятели: богатите американци, Джералд и красивата Сара Мърфи си бяха устройвали пикници. Сара, с дългия си наниз перли, преметнат небрежно през рамото вместо през врата, бе създала нова мода тази година.

Сега, разбира се, си бяха отишли, както и много други американци — бяха се съобразили с предупредителните знаци и бяха забързали към посолствата и консулствата, за да се сдобият с безценните визи за Испания и Португалия, които можеха да ги изведат на сигурно място и в крайна сметка — у дома.

Аз никога не носех перлите си на плажа, но носех доста предизвикателен бански костюм — тънък копринен плат с къдрички тук и там, които подчертаваха извивките и талията ми. И, разбира се, винаги носех дългата си коса на плитка, понякога преплетена с бели панделки, а друг път с втъкнато цвете, може би маргаритка. Аз създавах своя стил, своята мода. Никога не подражавах на никого. Винаги бях самата себе си. Ако това ви звучи егоистично и дори претенциозно, мога само да кажа: „Съжалявам, но е вярно“. Наистина бях единствена по рода си.

Моят Железен Матюс, разбира се, беше с мен, макар че стоеше във водата много по-дълго от мен. Като повечето жени, аз постоянно се притеснявах за косата си, а мразех гумените шапки за къпане. Той излизаше от водата мокър и обикновено носеше черупка, раковина, спираловидна и кремава, с розова вътрешност, за която той се кълнеше, че приличала на мен. Или поне на някои мои интимни части.

Беше краят на спокоен, горещ ден, когато забелязах една жена, застанала в края на плажа. Беше висока, с дълга тъмна коса, развявана над раменете от лекия ветрец, който често се надигаше вечер. Всъщност я бях виждала няколко пъти: винаги на същото място, винаги с тъмни очила, винаги наблюдаваща. Тя ме караше да се чувствам неудобно, но аз реших да не обръщам внимание на това чувство — тя беше просто жена, излязла да подиша чист въздух, да погледа морето като нас, защото то ни изпълваше с удоволствие. Имаше ли нещо по-греховно, по-чувствено от дълъг ден, прекаран на плажа под сянката на някой чадър или на някоя кърпа, докато слънцето се събира в тялото ти като вино за душата?

Сега прибрах разпилените ни вещи: кърпите, мокрите бански костюми, книгите и плажните кремове, изсъхналите чепки грозде и захвърлените сандали. После тръгнах към алеята до плажа, на която се намираше вилата. Когато се приближих, жената се обърна. Отправих й приятелска усмивка, както правят летовниците, но тя не се усмихна в отговор.

Изненадана, но не и притеснена от нещо толкова незначително, продължих по пътя си, следвана от моя Железен Матюс, който носеше тежките чанти. Зад гърба си чух как жената казва нещо, но тъй като не се обръщаше към мен, продължих да вървя. Разбира се, бях наясно колко привлекателен е моят Железен Матюс за жените, но бях сигурна в него, сигурна и в себе си. Вярвах, че съм единствената жена в живота му.

Чух как босите му крака шляпат по дървената пътека, положена над горещия пясък, и се обърнах да му се усмихна, да кажа колко прекрасен е денят и че съм оставила шампанско да се изстудява в хладилника. Не му казах, че имам голяма изненада — тайна, която щях да му разкрия над тези великолепни изстудени чаши, когато и двамата щяхме да бъдем охладени и освежени от душа, където смятах да го любя. Или да ме люби той. Или да се любим един друг. Достоен завършек на един идеален ден.

Видях любезната озадачена усмивка, която се изписа на лицето му, когато тъмнокосата жена го заговори. Нещо повече: тя го сграбчи за ръката, вкопчи се в нея, без да спира да приказва. Не чувах какво казваше и леко притеснена от поведението й, забързах обратно към тях. Тя чу приближаването ми, обърна се и ме погледна. Никога няма да забравя този поглед. Това беше чиста омраза, макар да не знаех на какво се дължи. Но знаех, че е и чисто зло.

А после видях пистолета.

Всичко се случи за секунди, на плаж, все още пълен с летовници, които не бързаха да се приберат, с плувци и с деца. Чувах пронизителните им щастливи викове дори когато тя вдигна пистолета и се прицели в мен. Бях сигурна, че сърцето ми е спряло да бие още преди изстрела. Но тогава тя се обърна, насочи пистолета към гърдите на любимия ми.

За мен светът спря. Утихна. И все пак всичко около нас продължаваше както обикновено. Ние тримата бяхме изолирани в своята изтъкана от ужас драма.

Уолт вдигна ръце над главата си, заговори й тихо, каза й да не се притеснява, че всичко ще се оправи, че той ще се погрижи за нея, за безопасността й. Стоях замръзнала и го слушах как говори тези неща на една луда, която всеки момент можеше да го убие. Помислих си за детето, което растеше в мен, за любовта ни, за живота ни заедно, за съвършеното ни щастие. И се хвърлих към тази жена, като крещях в лицето й своята собствена омраза и страх.

Тя падна. Чух как Уолт ми крещи да внимавам, усетих тежестта му, когато той се хвърли върху мен, чух глухото изтрещяване на първия куршум, а после на втория и третия. Грабнах револвера от нея и дори забелязах, че е дамски, с украсена с перли дръжка — ефектно оръжие, каквото може би щях да избера аз самата. Всъщност Уолт ми го избра. Тя държеше моя пистолет. С моя пистолет бе простреляла моя мъж. Сега заплашваше моето дете.

Тя легна по гръб, вдигна ръце, погледна ме подигравателно.

— Давай тогава — каза.

И аз я застрелях.