Елизабет Адлър
Чаровниците (59)

Петдесет и осма глава

Мирабела

По-късно, в стаята ми, Чад положи голите ми ръце върху своите. Огледа съсухрената кожа, която без ръкавиците придърпваше пръстите ми надолу и ги караше да се забиват в дланите. Ноктите ми бяха съвършени, но пръстите ми наподобяваха птичи нокти. Отново изпитах срам и се разплаках.

Погледът му бе изпълнен със съчувствие.

— Разкажи ми — поиска той.

През всичките тези години след злополуката никога не бях говорила с никого за нея, дори с психиатъра, който ме увери, че ще се почувствам по-добре — „излекувана“, предполагам, ако облекча душата си.

Не го направих нито тогава, нито по-късно, но сега не исках между мен и любимия ми да има тайни. Той трябваше да знае какво се е случило.

— Бях дванайсетгодишна — подхванах аз. — Бях отишла заедно с майка ми във фермата на една приятелка. Играехме си в плевнята, както правят децата — криехме се зад балите със сено, прибрани за кравите за зимата. Имаха само няколко крави — всъщност три, но ги гледаха като деца, четкаха ги, докато козината им заблести, чистеха изпражненията им, сякаш бяха чистокръвни състезателни коне. Бяха толкова красиви с тези влажни кафяви очи и дълги прави мигли! Аз бях градско момиче, не разбирах нищо от ферми и машини. За мен всичко беше игра. Качих се на мертеците — нали знаеш онези големи греди, които ги има в плевните, и от тях излизат всички други. Е, една от гредите стърчеше точно над скривалището ми.

Млъкнах. Не исках да си спомням, но трябваше да кажа на Чад.

— В края й имаше кръгла метална машина. Изглеждаше ръждясала. Вероятно не я бяха използвали от години. Затова, разбира се, каквато си бях луда глава, трябваше да я опитам. Помислих си, че просто ще се хвана за въжето и ще се люшна над всички деца долу, като бутам машината пред себе си с една ръка. Е, точно това направих. Въжето беше старо. Машината също. Всичко рухна и аз паднах долу. По някаква причина стисках ръждясалата машина — сигурно съм се опитвала да я опазя. Паднах върху една крава. Това навярно ми спаси живота, но уби кравата. Счупих й врата. Аз обезумях. Бях убила едно беззащитно животно. „Не се тревожи — казваха ми хората. — Слава богу, че всички са добре. Това е само крава. А и погледни какво направи тя с ръката ти!“ Разбира се, кравата не беше направила нищо, само аз си бях виновна. И да, колкото и глупаво да изглежда, това ми остави вътрешен белег. Обичам животните, прибирам улични котки и кучета, помагам в местния приют за животни, правя за тях всичко, което мога…

— За да изкупиш греха си за кравата — обади се Чад.

— Боже господи, можеш ли да повярваш колко е абсурдно? Минаха толкова години, а аз още не мога да си простя. За арогантността и глупостта.

— Това ли е всичко?

Виждах, че не ми вярва. Трябваше да продължа:

— Освен това паднах върху приятелката си. Тя падна от балата. Помислих, че е умряла. Изкрещях на другите да доведат помощ. Тя не умря, но си счупи и двата крака и мина повече от година, преди да проходи. По-късно бях шаферка на сватбата й. Още куцаше. „Виждаш ли? Вървя сама!“, каза ми с широка любяща усмивка. Тогава разбрах какво означава прошката.

— А сега е време сама да си простиш — каза Чад. — Хората правят грешки. Всички ги допускаме. Понякога ми се струва, че съм можел да направя повече за моите клети деца там, в дивата пустош, че е трябвало да направя повече, че не трябваше да се връщам тук и да ги изоставя. А после си спомням кой съм. Правя това, което мога. Всичко, което е по силите ми. Трябва да живея своя живот в своя свят. Както и ти, моя прекрасна клета Мирабела. Можеш ли да оставиш всичко това в миналото и да продължиш напред? С мен?

Това беше най-прекрасният въпрос, който би могъл да ми зададе един мъж. С изключение на „Ще се омъжиш ли за мен?“ разбира се. Но по-късно ми зададе и него.

И — каква изненада! — канарчето запя.