Елизабет Адлър
Чаровниците (58)

Петдесет и седма глава

Чад

Ето че отново съм на летището в Ница и чакам полет за Париж — естествено, забавен — а после летя за Рио де Жанейро, където ще пренощувам. Ще остана точно толкова дълго, колкото да попия зашеметяващата му красота. Летенето е чудо само по себе си, летенето над този безкрайно зелен океан, тези плажове с увенчани в бяло вълни, тези два еднакви планински върха и, разбира се, най-зрелищното място — хълмът Корковадо, на който статуята на Исус Христос е разперила широко ръце за „добре дошъл“. Ще вечерям там в някое малко заведение с бели плочки, в което ще ти поднесат най-добрата фейжоада — черен боб със свинско, други сочни мръвки и някои съставки, които може би е по-добре да не се споменават. Навярно това ще бъде основната част от диетата ми през следващите няколко месеца. По течението на Амазонка, където отивам, няма супермаркети, няма магазинчета, кафенета и местни бистра, където чаша червено вино и един пресен омлет могат да ти оправят деня. И, разбира се, няма мобилен обхват. За това съжалявам най-много.

Само за няколко седмици се влюбих. Свикнах с нежния глас на Мирабела, с присъствието й в живота ми, с това сутрин да отворя очи и да видя червената й коса, разпиляна до мен на възглавницата, спящото й лице, толкова спокойно, сякаш всички травми и опасности от последните седмици най-накрая бяха напуснали съзнанието й. Свикнах да мисля за вила „Романтика“ като за „дом“ — мястото, което винаги ще си спомням с копнеж и на което винаги ще се връщам. Вече не става въпрос само за „моята земя“ и за „земята на Мирабела“ — двете са също толкова неразривно свързани, колкото ние двамата.

Как можа да се случи? Питал съм се стотици пъти. Ето ме мен, лекарят, който работи по цял свят, доволен от усърдната си работа, от тихите моменти сам във вилата на бреговете на Южна Франция, където във всяко кафене предлагат омлет, а виното се лее от гарафи, поставяни автоматично на масите заедно с кошничка хляб, хубаво нормандско масло и малката купичка зехтин, произвеждан във фабриката съвсем наблизо. Всичко това ще ми липсва, но освен това за пръв път ще ми липсва и една жена.

Не която и да е жена. А Мирабела Матюс, авторката на детективски романи от типа, който чета с голямо удоволствие в малкото свободни часове, които успявам да изтръгна от всевластната си работа. Мирабела Матюс, смелата жена, която се изправи пред смъртна опасност, нападна мъж, който бе толкова могъщ, умен и безкрайно зъл, че можеше да я окачи на стената редом с магарешките глави и Верити, която едва не се присъедини към тях.

Но сега, докато чакам закъснелия си полет, приятният млад човек зад бара ми предложи чаша шампанско. Отказах. Не бях в настроение за шампанско. За празнуване. Току-що напуснах жената, която обичам. И така и не й казах, че я обичам.

Изпих една бира, без да преставам да се взирам мрачно пред себе си. Не чувах обичайното бъбрене, клюките, повикванията за полетите. Не ме интересуваше нищо друго, освен моите собствени мисли. И тези мисли се въртяха само около едно — около жената, която бях напуснал.

Поръчах втора бира, макар да знаех, че не бива. Пиенето не лекува разбито сърце. Не че моето беше разбито. Още не. Макар че щеше да се случи, ако се кача на този самолет и се отдалеча на хиляди километри от мястото, на което точно сега трябваше да бъда.

Отказах се от полета, грабнах старата си туристическа чанта и се отправих към опашката за таксита. Както обикновено, беше безкрайна. Освен това започваше да вали — онзи дъжд, който се просмуква в дрехите без дори да забележиш, и се усещаш едва когато е станало прекалено късно.

Стоях там в стария си анорак, стиснал изтърканата си чанта. Мократа коса бе полепнала по челото ми и аз се мръщех на света, който за пръв път не исках да напусна, без да обръщам внимание на клаксоните, на спиращите автобуси, на хората, които се мръщеха, наредени на опашката. А после чух гласа й.

— Влизай вътре! — изкрещя тя и отвори със замах вратата на малката количка, която караше напоследък. Предполагах, че все пак е за предпочитане пред голямото синьо мазерати, с което бе полетяла в каньона.

Влязох, затръшнах вратата и Мирабела потегли, без да обръща внимание на заплахите и освиркванията, с които я обсипаха.

Погледнах към нея. Тя се усмихваше широко. Червената й коса стърчеше във всички посоки, сякаш пращеше от електричество. Къдриците й бяха влажни от дъжда и тя изглеждаше уязвима въпреки наперената си усмивка.

Стрелна ме с поглед.

— Нали не си си мислил, че ще те оставя да се измъкнеш толкова лесно? — попита.

— Надявах се, че няма — отговорих.