Елизабет Адлър
Чаровниците (28)

Двадесет и седма глава

Мирабела

Чад го няма — отиде да търси Верити, а аз стоя сама край дървените стъпала, водещи от малката скала към плажа, точно там, където стоях преди десет минути, а навярно и десет минути преди това. Вълните са набрали сила с обръщането на прилива и сега се плискат шумно и се отдръпват. Безкрайно. Вечно.

Отказвам да повярвам, че Верити е изчезнала в морето. Не мога. Няма да го допусна. Спасих я от самата нея във влака, а една стара поговорка гласи, че когато спасиш някого, оставаш завинаги отговорен за него. Ставаш пазител на душата му.

Виждам как Чад крачи обратно към мен и силуетът му се очертава на фона на вълните. Знам от какво се бои — че се е удавила. И в най-мрачното, „най-лошото“ късче от душата си и аз започвам да се боя от същото.

Някога прекрасната ми рокля от морскосин шифон е полепнала по тялото ми от надигналия се вятър и пяната, която носи той. Усещам върху гърдите си хладината на перлите на леля Джоли. Вдигам ръка да ги докосна и ми се приисква лелята, която пожела да станат мои, да можеше да бъде тук, за да ми помогне. Както и Джеруша, загадката, която бе построила тази вила и чийто живот бях така твърдо решена да проуча, да открия истината и да разбера дали е извършила ужасно престъпление от страст, или някой я е набедил. Общоприетата история просто не звучеше правдоподобно. Не беше в характера й, а именно в „характера“, както ни казват психолозите, които работят по убийства, се крие истината. Човек не може да изневери на себе си.

Знам само, че ако беше тук, щеше да ми помогне. Имам усещане каква е била Джеруша, силно колкото усещането ми, че Верити е някъде тук. Няма да спра да се надявам.

Чад се приближи и застана до мен. Сложи ръка на рамото ми и аз бутнах перлите на една страна, за да усетя топлината му, силата, от която имах нужда. Обърнах се към него и се спънах. Протегнах ръце, за да запазя равновесие, но паднах на тревата, студена и влажна. Шумът на морето ненадейно се засили.

Чад ме вдигна на крака. Отмести кичурите коса, полепнали по лицето ми, по което сега течаха сълзи. Пригладих влажната си пола. Странно, но все още стисках сандалите.

Вдигнах ги и му ги показах. Успях да изпиша на устните си бледа усмивка.

— Благодаря. Съжалявам. Аз май винаги плача.

— Няма нищо. Плачи, ако имаш нужда. Понякога това е огромно облекчение — просто да изхвърлиш от себе си всички тези чувства. И слушай, Шефа е пратил хора наоколо да търсят Верити. Никой не е сигурен, че е влязла в морето, никой не помни нищо друго, освен че са я видели да влиза в къщата. Може да е къде ли не.

Правеше всичко по силите си, за да прозвучи убедително, но аз не му вярвах. Все пак беше много мило, че се опита, и исках да си помисли, че ме е накарал да се почувствам по-добре.

Пъхнах ръката си в неговата и двамата се отправихме обратно към къщата, все още празнично осветена за партито. Зад нас се извисяваха черните хълмове — тъмен фон, обрасъл с гъсти гори. Там можеше да се крие всеки, да наднича през прозорците, да гледа как разглезените от живота се радват на щедростта на богаташа.

Не знаех как Шефа е успял да запази изчезването на Верити в тайна от всички, но партито продължаваше с пълна пара — все още разливаха шампанско, на барбекютата все още цвърчаха меса под погледа на готвачите, фенерите блестяха, а нощните пеперуди и други нощни насекоми все още удряха с крилца по тях и тихите звукови вълнички си съперничеха със смеха и тракането на лед. Всички нормални неща продължаваха да кипят, макар че нищо вече не беше нормално.

Издърпах ръката си от тази на Чад и погледнах към съсипаните си сребристи ръкавици и полепналите по тях черна пръст, цветчета и пясък. Сапфирът ми обаче все още блестеше.

— Слава богу! — промълвих. — Не искам да загубя пръстена на леля Джоли. Тя много държеше на него, защото е бил на Джеруша.

Чад пое ръцете ми в своите.

— Искам да те питам за ръцете ти — каза той. — Искам да разбера какво се е случило, но сега не е моментът. Ще намерим Верити, обещавам ти. Не може да е отишла далеч. Струва ми се, че беше пийнала — видях я как залиташе, когато вървеше към къщата. Мирабела, какво всъщност знаеш за нея? Споменавала ли ти е, че някой може да иска да й навреди?

Поклатих глава и от очите ми потекоха сълзи. Познавам жени, които изглеждат прекрасно, когато плачат, но аз не съм от тях. Зачервените очи не ми отиват.

— Само за жалкия съпруг — отговорих. — Който й изневерил. Казах ти: той искал единствено пари. Взел малкото, което имала, и Верити си тръгнала, без да му каже къде отива. Докато не подаде молба за развод. Предполагам, че тогава съпругът й ще каже много неща за това, каква ужасна съпруга е била. Малката Верити! Толкова невинна, че ме кара да се чувствам като жена с опит и знания. Как е възможно някой да иска да й навреди? Защо, питам те?

Той не отговори и двамата мълчаливо се заизкачвахме по склона към моравата. Един минаващ сервитьор се спря и ни предложи поднос с мартини. Чад взе две чаши и пъхна едната в ръката ми.

— Пийни си! — заповяда той. — Трябва да се овладееш.

Полковника се приближи с широки крачки, издал глава напред по обичайния си маниер, който подсказваше, че работата не търпи отлагане. Лицето му беше мрачно.

— Хората ми претърсиха тази част от плажа — каза той, извади от джоба си копринена кърпичка и си избърса челото. — Нищо. Никакви захвърлени дрехи, че е влязла да поплува гола…

— И той ме погледна извинително, сякаш очакваше, че самото предположение за подобно нещо може да ме обиди. — Понякога хората го правят на такива партита в къщи на брега.

— Разбира се — съгласи се Чад.

Знаех, че Полковника е забелязал начина, по който полата ми прилепва като мокра зелена растителност по краката, мокрото ми от сълзи лице и разрошената от вятъра коса.

— Трябва да си отида вкъщи — промълвих. Вилата на леля Джоли, моята вила, ненадейно ми се стори сигурно място. Освен това осъзнах, че, разбира се, Верити ще се върне точно там. Стига да е свободна да го стори.

Чад потърси домакина ни, Шефа, за да му каже, че си тръгваме, но не можа да го намери. Вместо това остави съобщение на главния сервитьор с извинение и обещание, че ще се върне да помогне в търсенето.

Изпитах вина.

— Трябва да остана — промълвих и си помислих за Верити в това черно море, за това как вълните се затварят над главата й. Чад обаче настоя да ме заведе у дома.

Караше бързо и вкара колата под остър ъгъл на алеята ми. Вилата бе потънала в мрак. Очевидно бях забравила да оставя външното осветление включено, но май си спомних, че съм оставила вътре да свети лампа.

Чад излезе от колата, побърза да ми отвори вратата, взе ръцете ми в своите, за да ми помогне да изляза. Отново усетих въздействието на близостта му: у него имаше нещо, което ме успокояваше, караше ме да се чувствам в безопасност дори след като се бе случило най-страшното.

— Не е, нали знаеш? — обади се той, отгатнал по изражението ми какво мисля. — Животът ме научи — добави — че нещата невинаги са такива, каквито изглеждат. Каквото и да се е случило с Верити, ще я намерим и ти обещавам, че ще разбера причината.

Той наведе глава и целуна ръката ми — тази със сапфира.

— Не можем да разочароваме леля Джоли.

Помислих си за тъжната история на Джеруша. Нали не бе възможно във вила „Романтика“ да се разиграят не една, а две трагедии?

Чад включи външното осветление и настоя да влезе в къщата с мен. Кучето се втурна към нас, а котката седна на стълбата и впери поглед в нас.

Чад светна лампите, а аз казах:

— Сигурно токът е угасвал. Тук често стават такива неща. Илюминациите на Шефа може да са претоварили системата.

Но за да бъде сигурен, Чад обиколи стаите и се увери, че няма скрити злодеи под леглата, крадци, които разбиват сейфа, или бандити с черни маски. Както миналия път.

Тогава се отнесох към инцидента така, сякаш ставаше въпрос едва ли не за шега, за номер, за неопитен крадец, решил, че имам за крадене нещо по-ценно от пръстена и перлите на леля Джоли, макар че според мен крадците днес се насочват повече към лаптопи и електронни устройва. Моят лаптоп обаче все още се намираше на бюрото, недокоснат от друга човешка ръка, освен моята.

Без да спира да оглежда стаите, Чад каза:

— Ще се обадя на Полковника. Ще му кажа да прати няколко души тук, вместо безполезно да претърсват този плаж, където и бездруго няма да намерят Верити.

— Защо мислиш така?

— Когато някой я видя за последен път, тя влизаше в къщата на Шефа. Никой не я е видял да излиза. Плажът беше добре осветен, за да могат гостите да ходят там, когато решат. Имаше дори бар там долу. Шефа е помислил за всичко.

Беше прав. Освен това Шефа не беше човек, който оставя незабелязано каквото и да било. Всъщност, ако някой беше видял Верити, това трябваше да е той.

— Видях го как я гледа — спомних си. — Помислих си, че й е хвърлил око, че я харесва… нали разбираш?

— Жалко, че не си била по-наблюдателна — каза Чад. — Тогава може би щяхме да знаем повече за това къде е отишла.

Вече набираше номера на полковника.

— Веднага идвам — чух го да казва, докато се обръщаше към мен. — Не съм от домошарите — продължи той, сега вече към мен — иначе щях да предложа да ти направя чай. Но предлагам поне да съблечеш тази мокра рокля, да вземеш един горещ душ и да си облечеш пижамата. След половин час ще се върна да те проверя. Ще донеса чай от партито на Шефа. Все пак, щом е помислил за всичко друго, сигурно е помислил и за това.

Проследих с поглед отдалечаването на колата му. Къщата ненадейно утихна. Животните бяха отишли в кухнята. Дори нощните пеперуди бяха спрели да пляскат с нежните си крилца по лампите. В храстите не шумоляха никакви миниатюрни създания; нямаше нежен глас, който да ме повика и да каже: „Дойдох си, Мирабела, върнах се…“

Угасих лампата в коридора и се отправих към спалнята си, като се спрях пред затворената врата към будоара на Джеруша — красивата жена, чийто дом някак си бях наследила, с цялата му красота и трагедията му. И все пак леля Джоли беше щастлива тук, и виж какво се случи в нея!

Влязох в стаята си, включих лампата, дръпнах тежките завеси от кремав лен, изолирах мрака и всички очи, които може би дебнеха от другата страна. Докато се обръщах с гръб към прозореца, ми се стори, че чувам шум отвън. Вятърът бе поутихнал. Изпълнена с подозрения, останах съвсем неподвижна, докато се ослушвах напрегнато. Всичко беше тихо. Казах си, че се държа глупаво, че си представям разни неща заради изчезването на Верити. Никой не беше пострадал, Чад и Полковника щяха да я намерят, както обещаха.

Ето пак! Шумолене на листа под крака.

Застинах, стиснала в ръка перлите. А после, както винаги когато се уплашех, гневът се плисна във вените ми и ги нажежи. Ако отвън имаше някой крадец, никога нямаше да се добере до перлите на леля Джоли, колкото и да опитваше…

Но си спомних и другите си чудодейни спасения — в каньона, в леглото си. Осъзнах, че това, към което се стремят нападателите, може да не са перлите. Страхувах се, че може да съм самата аз.