Елизабет Адлър
Чаровниците (56)

Петдесет и пета глава

Шефа не изчака приближаването на подкрепленията. Той имаше не само свой вход към бункера, сега отворен със сила от Чад и ченгетата, но също така и свой таен изход, зад ламперията с окачена картина на Матис, която харесваше особено много. Фанатичен почитател на електрониката, той го бе поръчал така, че да се отваря с натискане с пръст. Зад него се разкри стръмно дървено стълбище, което сякаш не водеше никъде другаде, освен в мрака. Той сам беше проектирал това стълбище, беше го използвал много пъти, за да се измъква тайно, понякога от дреболии като нежелани гости или обществени ангажименти. Но това бягство беше сериозно и той знаеше, че ще е завинаги.

Докосването на друг бутон разкри малка квадратна стая в подножието на стълбището. Нямаше никакви мебели — само куп картини, облегнати на стената. Той се спря за миг, погледна ги, избра една, отново я погледна, пъхна я под мишница и тръгна към вратата. Зад нея имаше дървена пътека, водеща към каменен вълнолом и към морето.

Ривата му стоеше на котва на вълнолома. Той изтича по желязната стълба и скочи вътре. Тя се люшна и той едва не падна във водата, но не пусна картината. Възвърна си равновесието и зае мястото си зад руля. Както винаги, той беше капитанът, но сега нямаше капитанска шапка, която да оповестява положението му. И нямаше кой да го забележи, да му се възхити. Беше съвсем сам.

Мощните двигатели изреваха, щом ги докосна, и ревът им продължи достатъчно дълго, за да привлекат вниманието. Той погледна към часовника. Предположи, че има петнайсет, може би двайсет минути преднина, преди преследвачите му да осъзнаят, че това е най-логичното място, откъдето ще избяга.

Беше добре подготвен. Човек като него трябваше да е готов за всичко. Научи този урок като млад и никога не го забрави. В един куфар под задната седалка имаше достатъчно дрехи за една-две седмици и дори два чифта обувки от „Джон Лобс“. Не можеше без тях и не виждаше причина да се мъчи.

Когато се беше отдалечил на около една миля от брега, той спря яхтата и се загледа в къщата си. Вила „Мара“ беше осветена като за парти. Почти можеше да чуе развълнувания лай на полицейските кучета. Определено можеше да види фенерите в ръцете на ченгетата, може би дори на това копеле Чад Прескот. Или още по-лошо, на шибания Полковник. Сякаш му бяха съперници.

Остана дълго време така, загледан в миналото си. Не беше лесно да се откаже от всичко — от престижа, от общественото положение, от признанието. От жените. От властта. От всичко, за което бе работил. Мразеше натрапниците с неистова, почти физическа сила. Отне му само минута — точно шейсет секунди — за да нагласи батерията, която щеше да включи таймера за вдигане на миналото му и всички, свързани с него, във въздуха. Нямаше да остане никой, който да го търси, никаква жена, която да се пита къде е, никакви стени с творби на Матис и Пикасо. Единствената важна картина бе на яхтата с него — пейзажът на Търнър, старателно увит в предпазна опаковка, устойчива на всякакво време, точно така, както се бе озовала в ръцете на Железния Матюс преди много години. Шефа, разбира се, не го знаеше.

Ривата забръмча едва чуто покрай брега, устремена към заливче, което Шефа познаваше добре и го беше направил свое. Не включи никакви светлини, дори червените и зелените маркери за десния и левия борд. Не виждаше никакви други кораби, никакви светлини, освен тези по брега, от къщи или от малки крайбрежни градчета и селца. Когато приборите показаха, че почти е пристигнал, изключи двигателите.

Ривата се полюшна на прилива. Наоколо цареше абсолютна тишина. В мрака небето сякаш се сниши над него и разпръсна фина мъгла, която веднага покри всичко. Като пазеше равновесие, Шефа съблече дрехите си, остана за секунда гол, а после ги хвърли в морето. Видя как изчезват, завлечени под водата. Старото му „аз“ току-що бе умряло. Новото започваше да живее.

Половин час по-късно един леко изгърбен мъж с дълга сива коса, очила без рамка, износена панамена шапка с кафява лента, скъпа синя риза с къс ръкав, жълто-кафяви панталони и обувки от „Джон Лоб“ хвърли котва край един малък рибарски кей. Зад кея имаше асфалтова писта, добре позната на контрабандистите на наркотици, които долитаха незабелязано от различни точки на Южна Америка. В голяма, подобна на хамбар сграда имаше няколко малки, но мощни самолета. Повечето можеха да летят дълго без презареждане. Например до Колумбия, където Шефа имаше имоти. Под друго име, разбира се. С друга самоличност.

Новото му „аз“ грабна куфара и се качи в скъпия самолет със седалки, тапицирани в бежова кожа, и най-съвременно оборудване. Седна на мястото на пилота и провери куфарчето с документите си: паспорт с чуждо име, нашарен с печати от най-различни градове по цял свят, и снимка на мъжа, в когото се бе превърнал. Паспортът му не биваше да е чисто нов, макар че не очакваше да се сблъска с имиграционни чиновници, не и там, където щеше да кацне, при това незабелязано. Все пак навикът да бъде подготвен за всичко се бе превърнал в неразделна част от живота му. За всякакви неочаквани случаи.

Пилотираше самолети от двайсетгодишен. Обучи го един руски пилот, който караше допотопен витлов самолет до различни туристически дестинации в Крим и обратно. След това, когато започна да се издига в живота, нае професионалист да го научи отново на всичко и оттогава винаги сам пилотираше самолета си. „Добро решение“ — каза си той сега, когато го очакваше такова дълго пътуване.

Не попълни план за полет. Мина над френския бряг незабелязано, а после се понесе високо над облаците, далеч от обичайния маршрут на пътническите самолети, далеч от света, който го познаваше като Шефа.

Докато оставяше всичко това зад гърба си, се усмихна, макар че съжаляваше, задето не успя да направи Мирабела своя. Е, винаги имаше време да поправи тази грешка. Може би по-късно. В някой друг живот.

Тогава си спомни за картината — пейзажа на Търнър, причината за всичките му неприятности. Забрави го в лодката. Копнееше за тази картина, желаеше я с отчаяна страст. И загуби всичко заради нея.

Усмивката му се стопи. А после двигателите забуксуваха. Самолетът се затресе и крилата му започнаха да се поклащат.

Той нададе стон. „Няма нищо — каза си. — Нищо, което да не мога да уредя. Винаги мога.“