Елизабет Адлър
Чаровниците (41)

Четиридесета глава

Живяхме заедно точно една година. Една съвършена година, която ще помня до края на живота си.

Прекарахме тази съвършена година във вила „Романтика“ без да посещаваме постоянните партита, пиехме от местното вино с вечеря, която често приготвях сама — нов талант, който дори не бях подозирала, че притежавам, защото никога преди не бях проявявала особен интерес към храната. Но сега наблизо имаше безброй пазари с плодове и зеленчуци от местните хълмове, мляко и сирена от тукашните крави, цветя, набрани и завързани с панделки от местните момичета. Обичах всяка минута от живота през тази година, обичах всичко у него и обичах мъжа си.

Колко прекрасно беше да го кажа! Моят мъж.

Прекарвахме заедно всяка секунда, често пъти в просторната кухня, където пържех бекона за закуска (обикновено късно следобед). От аромата му устата ми се пълнеше със слюнка. Уолт режеше филии от огромен хляб, натриваше ги в мазнината от бекона в тигана, оставяше ги да поемат соковете, докато станат леко хрупкави. Кафето се вареше бавно в новата машина и ме караше да очаквам с нетърпение пълната чаша, мислено да се опитвам да го накарам да потече по-бързо, докато приготвянето му отнемаше, както ми се струваше, цяла вечност. Жълтите чинии и купичките за кафе вече бяха наредени на масата. Когато кафето най-накрая станеше готово, пълнех тези купички почти до ръба, оставяйки само един пръст за гъстото мляко, а после вдигах купичката с две ръце и отпивах — навик, който моят мъж смяташе за варварски, защото бе израснал с чаши с дръжки, макар да предполагах, че няма проблем да пие бира в халби без дръжки. На чужденец като него можеше да му се струва варварско, но за французойка като мен това бе най-божествената закуска на света.

Бавно се събуждах с това кафе, седнала на слънце. Ветрецът бе точно толкова хладен, колкото да бъде приятен, а кукувиците, слава богу, се бяха оттеглили за почивка. Малкият сив котарак, който ни бе осиновил, лежеше, изпънал лапички пред себе си и сигурен, че скоро ще му хвърлим вкусни хапки. Всичко излъчваше такова спокойствие, че за нищо на света не бих могла да предвидя насилието, което щеше да се разрази съвсем скоро.