Елизабет Адлър
Чаровниците (40)

Тридесет и девета глава

Разбира се, вилата все още не съществуваше, но двамата отидохме до мястото, на което щяха да я построят. Пътувахме с онзи хубав делаж, с шофьор в сива униформа зад волана. Шампанското се охлаждаше в сребърната кофичка, а всяка сутрин поставяха свежи цветя в сребърните вази. Неизменно момини сълзи. След толкова години все още си спомням ясно аромата им. И, слава богу, помня и какво е да си млад и влюбен.

Строежът на вила „Романтика“ отне само дванайсет месеца, главно заради настояването ми, че държа да съм се нанесла на Нова година, която щях да отпразнувам с парти — всъщност с маскарад. Всички гости щяха да бъдат маскирани, жените с пера, а мъжете — облечени в черна коприна. Дори не подозирах каква злокобна поличба може да се окаже това. И защо да подозирам?

За малко да облека неизбежния костюм в стил „Мария-Антоанета“, но в последния момент се спрях — дадох си сметка, че ще има поне половин дузина жени със същите напудрени перуки. Вместо това се спрях на Пепеляшка — прекрасни копринени дрипи в кремаво, цвят на кафе и малко малиново, което да подчертае червената ми коса, освободена от обичайната си плитка, но увита около главата ми на множество спирали, закрепени с големи диамантени фуркети, които истинската Пепеляшка никога не беше виждала — тоест, преди да се омъжи за своя принц. А може и тогава да не ги е видяла. Все пак не знаем истинския край на историята на Пепеляшка, нали така? Но пък ще узнаете края на тази история.

Нека най-напред да ви разкажа колко прекрасна изглеждаше моята вила „Романтика“ — светлорозова на фона на тъмносиньото среднощно небе. От клоните на новозасадените разцъфнали дървета, които изглеждаха така, сякаш винаги са били тук, висяха фенери.

Щяхме да посрещнем 1938 година. Отвсякъде ни заобикаляше мир — поне тези, които не обръщахме внимание на дрънкането на оръжия откъм Германия и нейния неспокоен, избухлив маниакален лидер. Чувахме единствено тихата танцова музика, песента на морето и славеите. Дори кукувиците, които могат да разбият романа на всяко момиче, останаха от външната страна на прозорците и кукаха като часовниците, които правят швейцарците.

Имало ли е някога по-вълшебна нощ? Точно толкова топла, колкото да се появиш с голи рамене, точно толкова хладна, че по-късно да накара един мъж да плъзне сакото си над тези рамене, точно толкова елегантна, че да можеш да се облечеш в най-хубавата си рокля по последна парижка мода, да извадиш най-скъпите си бижута от банковите сейфове и да ги разположиш като камъни за игра на елегантни рамене и елегантни ръце. Лично аз носех перлите. Освен това носех новия пръстен — сапфира от Бирма, от чиито мини вадят най-красивите сапфири, за да ги продадат чрез Амстердам, където най-скъпите и най-големи камъни се шлифоват от майстори, които освен това са художници, така че всяка повърхност отразява светлината и блести като късче тъмносин рай.

А кой беше мъжът, който ми направи този прекрасен подарък?

Казваше се Уолт Матюс, известен като Железния Матюс заради дръзките си приключения в части на света, в които повечето хора никога не биха се осмелили да стъпят. Той не само беше оцелял след потъването на тогава съвсем новия и най-голям лайнер, построен някога — „Титаник“, — но бе спасил много пътници от океана, отказвайки да заеме място в последната малка оранжева спасителна лодка, макар да е знаел, че така се отказва от всеки шанс да оцелее. И все пак бе оцелял във води, толкова студени, че краката му замръзнали и се уплашил, че повече няма да може нито да рита, нито да плува. И тогава ненадейно попаднал в топло течение. Носил се по повърхността на морето часове наред, докато накрая го прибрал един минаващ кораб. „Такъв е животът… или смъртта“ беше заключил той в емоционална реч за преживяното. Освен това беше заявил, че след това никога повече не се страхувал от смъртта.

По-късно му казах, че е оцелял само за да може да ме намери и да се влюби в мен. Аз бях неговата съдба. Той отговори, че се е влюбил в парфюма ми. „Парижка вечер“, така се казваше, или, разбира се, Soir de Paris на френски. Беше от „Буржоа“ и аз никога не разбрах дали останах по-запленена от красивата кобалтовосиня бутилка със сребърна запушалка, или от самия аромат на виолетки и люляк.

С Уолт се запознахме не в Париж, а в Лондон, където бях отишла да посетя художествена изложба и да се срещна с някои стари приятели. Изложбата беше в галерия на Бонд стрийт и това ме устройваше идеално, защото означаваше, че в същото време мога да видя последната мода на витрините на магазините и по-конкретно в една малка бижутерия, която се казваше, както ми се струва, La Vielle Russie^[1] и в която, естествено, предлагаха красиви предмети от стария руски двор, продадени от емигранти с отчаяна нужда от пари в новата страна, в която сега бяха осъдени да живеят.

С ненадеждната си памет се опитвам да си спомня дали първо отидох на изложбата и се влюбих в мъжа, или отидох първо в бижутерийния магазин и се влюбих в сапфира. Във всеки случай получих мъжа, пръстена, а по-късно — и една картина. И, разбира се, картината се оказа най-важната покупка в целия ми живот, по-важна дори от вила „Романтика“.

Изложбата не беше важна — представляваше само стотина творби, подпрени на каменна стена. Дори не на масите — смятаха ги за съвсем маловажни. Продавачите им почти гладуваха и няколко английски лири можеха да означават разликата между бъдеще и липсата му. Аз, разбира се, помогнах с радост. Не много отдавна се намирах на тяхно място.

В пейзажа имаше нещо особено — нещо, което привлече вниманието ми. Отстъпих назад, за да погледна пак. Картината беше дело на английски художник — Дж. М. У. Търнър. Река, бурна вода с белите гребени на вълните. Брегът изглеждаше сиво-син на дъждовната светлина, която толкова често покрива английската провинция и подчертава красотата й. Над реката се издигаше малка странноприемница, като че ли готова всеки момент да падне в нея. На втория етаж на странноприемницата имаше прозорец с ромбовидна украса и тъмночервени завеси, полускрити зад стъклото. По някакъв начин познавах тази странноприемница; познавах тази стая с извити прозорци и червените пердета, които щях да дръпна плътно, за да се изолирам от нощта, от целия свят, за да мога да остана насаме с мъжа, когото истински обичах.

И преди бях виждала тази картина. Сега се взирах в бъдещето си.

* * *

Но да започнем отначало. При първата ни среща сякаш ме порази светкавица. И двамата веднага разбрахме, че ще имаме връзка, разбрахме го на обществено място, пред десетки хора. Стояхме, без да можем да откъснем поглед един от друг, запленени един от друг с онази физическа сила, която връхлита хората толкова рядко и когато ги връхлети, не може да бъде пренебрегната. Дори не си давахме сметка, че хората ни гледат, несъмнено развеселени от очевидната ни сексуална frisson^[2]. Не можехме да я скрием. Бях така очарована, че краката ми се подкосиха, тялото — също, а той внимателно сложи хартиената програма над слабините си.

— Искате ли да изпием по чаша шампанско? — попита ме той.

Желаех, разбира се. Щях да пожелая веднага да скоча в леглото му, ако ме беше помолил.

Макар че бях реалистка по отношение на секса, чувствата бяха нещо друго — нещо, което внимавах да изключа от живота си. Бях на двайсет и пет години, никога не се бях омъжвала и едва ли щях да се омъжа с репутация като моята. Всъщност единственото ми предложение дойде от сладкия Рекс и дори тогава дълбоко в сърцето си знаех, че не е истинско. Той имаше добри намерения, обичаше ме, това беше нещо, което един джентълмен трябва да направи за жената, която обича. Затова винаги ще го помня. И затова че по-късно, когато имах нужда от помощ, той ми помогна.

Все едно, преди това да се случи — всъщност веднага, на мига — се влюбих в Железния Уолт Матюс.

Спомням си какво точно носех онази вечер: черна рокля от „Шанел“ с дълги тесни ръкави от сребриста коприна и със скромна якичка от бял атлаз. Черни атлазени обувки, разбира се, с малки фльонги от изкуствени диаманти отзад, а не отпред, както е по-разпространено. Никога не съм се спирала на обичайното. Разбира се, точно аз накарах да преместят фльонгите. Това предизвика множество коментари и завистливи женски погледи, мога да ви кажа.

Черни копринени чорапи с ръб, както диктуваше модата. Трудно ми беше да ги държа прави, но ефектът беше много сексапилен. Сигурна съм, че всеки мъж онази вечер се питаше къде ли свършват тези ивици.

Моят Железен Матюс положително се питаше. И това бе всичко, което очаквахме един от друг. „Беше ли наистина любов?“ — питам се дори сега. И да, беше. В действителност той беше единственият мъж, когото съм обичала истински.

Много пъти щяхме да отсядаме в тази странноприемница, в същата просторна стая с изглед към реката, да затваряме тези червени завеси от дамаска, но да оставяме прозореца с ромбовидна решетка отворен, за да чуваме как реката ромоли към бента, където се изливаше в огромен облак от бяла пяна в безкрайността и може би в забравата. Сякаш тази река можеше да предскаже бъдещето ми.