Елизабет Адлър
Чаровниците (12)

Единадесета глава

По-късно в Антиб Полковника пиеше на един дъх второ еспресо в кафенето срещу фризьорския салон, когато зърна Руснака, който вървеше бързо с наведена глава, понесъл голяма плоска чанта. Полковника знаеше, че в такива чанти се пренасят архитектурни чертежи. Не се учуди. Руснака работеше за Шефа, за когото се знаеше, че иска да построи жилищен блок на парцела близо до морето. Сега всички знаеха, че тази земя не е на Шефа, че е била на Джоли Матюс, починала неотдавна от насилствена смърт.

Полковника, разбира се, беше разследвал смъртта й — случи се в неговия район, а нож в гърба по никакъв начин не можеше да се изтълкува като нормална кончина от старост. Клетата старица я бяха убили и както се казваше, той бе готов да се обзаложи, че е било заради пари. А сега Шефа се държеше така, сякаш е въоръжен с всички права и може да приведе строителните си планове в действие.

По една случайност Полковника знаеше, че леля Джоли, както бе известна тя на всички в квартала, в който много я харесваха, е оставила имота си на племенницата, която едва не загина в каньона. Отново почти насилствена смърт. Полковника вярваше, че някой я е изблъскал от пътя. Не му трябваше много ум, за да се сети кой щеше да спечели от тези смъртни случаи. И точно сега той гледаше към мъжа, който работеше за въпросния човек.

Полковника допи кафето, остави пари под чинийката и забърза след Руснака.

Руснака беше четирийсет и пет годишен — Полковника го знаеше, защото прегледа досието, когато стана ясно, че Шефа се опитва да си присвои земята на Матюс. Всъщност имаше повече от един човек, който предявяваше претенции. Съседът й, Чад Прескот, имаше документ, уж подписан от Джоли Матюс, с който тя му завещаваше имота си. Назряваха проблеми и Шефа със сигурност беше замесен.

Полковника последва Руснака. Криеше се зад други минувачи и се опитваше да не се набива на очи, макар че това беше трудна задача. Не беше висок, но беше трудно да не го забележиш с тази негова скована стойка, широките рамене, голямата глава, издадена напред, сякаш винаги закъсняваше и нямаше търпение да стигне там, където отиваше. Но сега Руснака сякаш не го забелязваше и Полковника го последва по уличката, която извеждаше от главния площад, на който бутици от по-изискания тип излагаха на витрините си чанти, елегантни обувки и бельо.

Руснака се спря, погледна към бельото — доста хубаво, сексапилно червено и сякаш прекалено колоритно за този град, но туристите го обожаваха. Както, изглежда, и Руснака, защото отвори вратата и влезе вътре.

Полковника остана отвън и се постара да си придаде вид, сякаш просто разглежда скъпите дантелени корсажи, и леко се изчерви от притеснение. Защо Руснака не можа просто да се отбие в минимаркета или в аптеката? Той обаче излезе, хванал торба на златни и бели ивици. Каквото и да беше купил, му беше струвало много — Полковника беше сигурен в това. Запита се за кого ли е предназначен подаръкът.

Не се наложи дълго да се чуди. Той проследи Руснака до паркинга, спря се и се загледа, докато Руснака махаше на жената зад волана на голяма бяла туристическа каравана. Полковника бързо си записа номера на колата, както и това, че е британска. Освен това забеляза, че жената е привлекателна, на трийсет и няколко години, с дълга руса коса, права, дълга до раменете. Носеше плоска шапка и бяла блузка с тънки презрамки. Ръката й бе покрита с дрънчащи гривни.

Руснака се качи, целуна я продължително и й подаде торбата. Тя зарови жадно пръсти в нея и извади купчина дантели и панделки, които сякаш я зарадваха, защото отново го целуна, без да бърза да откъсне устни от неговите, сякаш му обещаваше награда по-късно. А после включи двигателя и със свистене на гуми излетя от паркинга, преди Полковника да успее да помръдне.

„Интересно“ — помисли си той и провери дали номерът, който бе въвел в айфона си, е верен. Скоро щеше да разбере коя е тя и какво е намислил Руснака.