Елизабет Адлър
Чаровниците (31)

Тридесета глава

Мирабела

Малко по-късно седнах на ръба на леглото с все още разтреперани ръце и продължих да отпивам от чая, който вече беше изстинал. Все пак беше много мило от страна на Чад.

— Проверих и навън няма никого — каза той. — Трябва да се върна във вила „Мара“.

— Ще дойда с теб — заявих, станах и се запътих към гардероба, където знаех, че на пода ще намеря дънките си, както ги оставях винаги. Не бях от подредените.

Без излишна скромност просто се обърнах с гръб, свалих долнището на пижамата и нахлузих дънките. Някак си знаех, че и Чад се е обърнал с гръб. Винаги джентълмен — така предполагах, макар че малко ми се искаше да бе надникнал, да бе проявил интерес към женското у мен, а не просто към писателката на детективски романи, която в живота не можеше да направи нищо и нямаше представа къде е изчезнала красивата й приятелка.

— Сигурно е още някъде на партито! — промълвих. Вече бях отчаяна, защото с цялото си същество усещах, че е възможно някой наистина да е наранил Верити.

Той ме хвана за раменете и по дънките ми се разплиска чай. Чад отсече:

— Ще отида сам. Ти трябва да останеш тук, на сигурно място.

— Виж какво направи — измърморих и попих мокрото петно. — Добре че не е горещ.

— Връщай се в леглото. Без теб ще ми е по-лесно.

Знаех, че не е вярно.

Тишината ненадейно беше нарушена от фойерверки. Забръмчаха ракети, завихриха се огромни огнени колела, по лицата ни — моето тревожно, а неговото каменно — заиграха червени и сини светлини.

Помислих си за Полковника, за това как ми помогна да претърся цялата къща за Верити, как помогна на Шефа да събере мъже на помощ, как се обади на полицейския началник. Полковника улови ръката ми, докато вървяхме през вила „Мара“ и ме помоли да не се притеснявам, увери ме, че ще я открие…

Седях на леглото и се взирах в Чад. И той, и Полковника, и Шефа търсеха приятелката ми и аз се намирах в добри ръце. И все пак трябваше да съм там. Трябваше да разбера. Излязох в коридора.

Той вървеше плътно след мен. Ръката му отново бе отпусната на рамото ми и този път жестът изразяваше утеха.

— Не се тревожи — каза той. — Всичко ще се оправи.

Този път не знаех дали мога да му повярвам.

* * *

Руснака, целия в черно, с дълга бяла престилка, увита около кръста и завързана отпред по маниера на френските сервитьори, се въртеше с подноса с мартини около края на тълпата. Обикаляше, от време на време вземаше още чаши от бара. Не се страхуваше, че някой ще го попита защо това не го върши някой сервитьор. За това събитие бяха ангажирали допълнителен персонал, никой не познаваше никого. „Абсолютно всеки — помисли си той с мрачна усмивка — можеше да се промъкне на партито на Шефа. Абсолютно всеки можеше да пусне нещо в питието на някоя от жените.“ И наистина някой го беше сторил. Тоест, той. По заповед на Шефа, разбира се, който никога не си цапаше ръцете. Освен това плащаше добре — понякога извънредно добре, когато искаше и получаваше нещо допълнително.

Руснака се бе погрижил за деловата част. Нищо грозно, държеше да отбележи. Просто изпълни инструкциите — упои момичето, пренесе го в бункера. Това, което Шефа щеше да прави по-късно с малката, си беше негова работа.

„Изпълних дълга си“ — обичаше да казва Руснака сам на себе си, метафорично измивайки ръцете си от всяко престъпно деяние, което бе извършил току-що — по заповед, разбира се. Лично него такива неща не го вълнуваха. Вълнуваха го парите и сега, когато Шефа бе затънал толкова навътре в поръчката си, той реши, че е време да поиска още. „Няма такова нещо като достатъчно“, гласеше мотото на Шефа. Сега щеше да се превърне в мото и на Руснака.

Той застана в края на бара. Никой не гледаше към него. Хората гледаха фойерверките, които летяха през нощното небе като избухващи искри и феерия от трепкащи светлини. Звуците на партито наподобяваха тези на бойно поле.

Забеляза, че лекарят се е върнал заедно с Мирабела, която изпъкваше сред гостите с дънките си и над тях това, което приличаше на горнище на пижама.

Руснака изгаси цигарата си и зачака да види какво ще се случи, сега, когато докторът и приятелката му бяха тук. Огледа се наоколо, но Шефа бе изчезнал. Тази вечер май всички си играеха на изчезване.

Руснака извади от задния си джоб полупразен пакет „Марлборо“, изтърси отвътре една цигара, старата си запалка „Зипо“ и отново запали. С престилката си на сервитьор идеално се вписваше в сцената. Никой нямаше да заподозре човек, който цяла нощ им бе предлагал напитки от поднос. Този праволинеен Полковник, макар и умник, щеше да търси истински похитител — крадец с торба с плячка на рамо… или момиче, преметнато през рамо. Второто се оказа лесна работа — малката не тежеше много. Беше прекалено слаба за него, макар и, очевидно, не и за Шефа.

Е, изпълни задачата си. Както обикновено, сумата за плащането щеше да пристигне в банковата му сметка, анонимно, разбира се. Щеше да прекара останалата част от вечерта в сервитьорска работа, да разнася питиета, да се държи нормално. И да види какво ще се случи по-нататък.