Елизабет Адлър
Чаровниците (39)

Тридесет и осма глава

Разбира се, не можеше и въпрос да става жена като мен да стане съпруга на граф, английски лорд, на човек от могъщо семейство, а освен това, предполагах аз, с подходящата дебютантка с титла, която вече очаква годежния пръстен и навярно ходи на проби за сватбената рокля — разбира се, от девствения бял атлаз, украсен с перли, и сърцевидно деколте, достатъчно благоприличие да спечели одобрението на епископа, но толкова дълбоко, че да предизвика възхищението на гостите от мъжки пол. Венчавката навярно щеше да се състои в Уестминстърското абатство или в по-малката „Света Маргарет“, макар че можеше да се спрат на старата нормандска каменна църква в селото на булката, където местните жители щяха да се струпат отвън и да махат на усмихнатата младоженка, която ги познаваше от дете, беше играла с тях и сега долавяше завистта, скрита зад усмивките им.

Красивата кола — същият делаж, в който седях сега, сякаш беше мой, като царицата на някой празник — щеше да бъде карана от шофьор в униформа, който щеше да отведе булката до величествения й дом. Алеята за паркиране щеше да бъде украсена с флагове, ярки платове и огромни венци от бели цветя, може би, за да напомнят на гостите, че булката, разбира се, е девствена. Или че ако не е, го е прикрила много умно, а по-късно в леглото ще трябва да бъде още по-умна. Човек никога не знае.

При всичките си предположения знаех едно: тази булка нямаше да бъда аз. И приемах този факт. Бях родена при определени обстоятелства; сама се бях превърнала в жената, която бях на този етап, и точно тогава това беше достатъчно. Достатъчно, за да спечели този красив млад мъж, толкова влюбен в мен, че се чувствах като велика дама; достатъчно, за да стане така, че след първата вълшебна нощ, когато се преплетохме като два розови храста, ароматни, бодливи, корави и меланхолични едновременно, моят любовник — Рекс, както го наричах — напусна леглото ни залитайки и „миришейки на бардак“, както му казах засмяна, и забърза да ми купи подарък. Перли. Какво друго би сметнал мъж като него за идеалния подарък за една жена, била тя дама или не?

Бях заспала, все още в същото парфюмирано легло, притиснала до лицето си възглавница, която миришеше на него, когато той се върна триумфиращ. Заповяда ми да седна. Аз се подчиних, стиснала меките ленени чаршафи свенливо пред гърдите си, защото сега, когато през завесите проникваше слънчева светлина, някъде наблизо се разнасяше миризмата на бекон, която гъделичкаше чак пръстите на краката ми, и един напълно облечен мъж, вперил поглед в мен с радостното изражение на човек, който носи голяма изненада, ми се стори подходящо да се държа скромно, вместо да му заповядвам веднага да се върне в леглото, нищо че много би ми харесало. А освен това държеше нещо зад гърба си и знаех, че това означава подарък. При това този път нещо повече от розите от уличната сергия — сега беше изпълнен с нетърпение да се възхитя на това, което носеше.

Изглеждаше толкова млад, толкова сериозен, разкъсван между желанието да ми даде подаръка си и страха, че може да не го сметна за толкова великолепен, за колкото го смяташе той.

— За бога, скъпи Рекс, просто ми го дай! — възкликнах през смях, загубила търпение. Току-що се бях събудила, исках да се изкъпя, да се среша, да хапна от този бекон с домашен хляб, който имаше точно такъв вкус, какъвто трябва да има хлябът в Париж. А освен това, макар че го обичах, не се доверявах на вкуса му.

Той се приближи и коленичи до леглото. Посегнах и погалих кичура руса коса, който стърчеше на темето му въпреки помадата с прекрасен мирис, за която знаех, че е купил от Лондон, от фирма „Тръмпърс“.

— Любов моя, моя единствена любов! — промълви и ми предложи продълговатата кутийка от синьо кадифе, гравирана с името на прочут парижки бижутер, за когото знаех, че работи за кралски особи.

Така въодушевена, че забравих всяка скромност, аз приех кутията и като отправих продължителен усмихнат поглед към младия си любим, я отворих.

Беше подплатена с кадифе — тъмновиолетово кадифе, върху което лежеше наниз равни перли с кремав цвят, от който можеха да ти потекат лигите. Всяка перла светеше с дълбок блясък и когато погледнах по-внимателно, видях, че всяка една от тях е малко по-различна от другите — една имаше лек наклон от едната страна, друга беше малко по-кръгла. Но заедно бяха абсолютно съвършени. Закопчалката беше във формата на глава на лъв, захапал топка от перла.

Перлите бяха съвършени. Нещо повече, бяха подарък от мъж, който наистина ме обичаше. Сълзите ни се смесиха, когато той плъзна огърлицата през главата ми, приглади ги на гърдите ми, целуна шията ми на мястото, на което се намираше златната закопчалка.

— Искам да се оженя за теб — изрече с нежен, на силен глас.

Разбира се, знаех, че го иска, поне в този момент, И аз исках да се омъжа за него, но единият от нас трябваше да бъде разумен, да приеме фактите дори в емоционален момент като този, когато обяснението му в любов се придружаваше от цяло състояние в перли.

Позволих умът ми да се отклони от действителността, от това, което бях, за няколко минути да се престоря, че съм истинска дама с титла, че живеем заедно в английското му провинциално имение, с готвачка в кухнята и бавачка в детската стая, които се грижат за трите ни деца — едно момче и две момичета — а ние двамата ще останем завинаги млади и влюбени… Това са те, мечтите. Могат да разрушат действителността.

Осъзнах, че съм оставила мечтата ни зад себе си, когато се усмихнах, благодарих му за перлите с милион целувки, уверих го, че винаги ще го обичам, докато истината, която, разбира се, знаех само аз, беше, че изобщо не съм сигурна, че го обичам, че дори не съм сигурна какво е любовта. Знаех само, че изпитвам дълбоки чувства към него, че му се възхищавам, че обожавам тялото му, младостта и желанието му да ми се хареса, този кичур коса, който стърчеше на темето му. Очароваше ме. Но знаех, че това не може да продължи.

Носих тези перли цялата година, през която живяхме заедно, но той ми поднесе подарък, по-ценен дори от тях: любовта си. Направи и нещо друго — още по-голямо чудо за млада жена като мен, която никога не е имала истински „дом“, никога не е притежавала недвижимо имущество, никога не е помисляла да направи нещо повече от това, да плаща наем за модерна къща в Париж. Купи ми вила „Романтика“.