Елизабет Адлър
Чаровниците (24)

Двадесет и трета глава

Във вила „Мара“ първият екип от момчета за паркиране в червени сака вече бързаше към къщата от отдалечения паркинг, а вторият извозваше гости в колички за голф, за да не трябва да чакат в дългата колона от превозни средства.

— Сигурно партито наистина е голямо — обърна се Чад към Мирабела, седнала до него в ягуара. Дългата й рокля се бе набрала над коленете, шал пазеше прическата й от вятъра в стила на звездите от старите филми. Това, което се виждаше от косата й, се струваше на Чад укротено с истинска четка и гребен, вместо обичайната червена маса, която извираше на буйни спирали от главата й, сякаш й бяха приложили електрошок. Е, може би не чак толкова настръхнала, но определено неконтролируема.

— Вие какво очаквахте от местния милионер? — попита Мирабела. — Вечеря за двайсет души? А след това портвайн и сирене за господата? Дамите да отидат в тоалетната да си напудрят носовете?

— Нещо такова — призна той и й се ухили по начин, за който знаеше какво ще й подскаже: че не говори сериозно.

— Ето го и самия него — нашия домакин, Шефа. Чака на стъпалата, за да ни поздрави — обади се Верити, сместена в малкото пространство отзад, което не бе предназначено за нищо повече от една чанта за уикенда и може би едно-две кучета. Бе притиснала колене под брадичката си и самоотвержено придържаше късата си пола.

— Ето го и него — съгласи се Мирабела. — Бях забравила колко е привлекателен — добави.

Домакинът им изглеждаше елегантен, дори шик, в ушития по поръчка смокинг. Разбира се, Шефа не би се принизил да носи конфекция — беше на прекалено високо ниво за това. Достатъчно бе човек да погледне вилата му — същински дворец. От всички прозорци струеше светлина, под всеки храст и дърво в градината имаше осветление, така че всеки цвят разкриваше венчелистчетата си, морето се осветяваше от прожектори, за да се видят белите гребени на вълните; на стъпалата, водещи към отворената входна врата, бяха поставени високи, лакирани в черно саксии с цъфнали жасминови храсти и въздухът бе пропит с аромата на цветчетата им. От терасите се носеше музика, смях, тракане на лед в чаши.

— Добре дошли на моето парти.

Шефа ги беше забелязал. Бързо се приближи и протегна ръце, за да помогне на Верити да се надигне от тясното си местенце отзад.

Тя бързо придърпа надолу бялата си копринена дреха, която за жалост се бе измачкала по време на краткото пътуване.

Но точно сега очите на Шефа не бяха приковани в полата на Верити. Вниманието му беше насочено към Мирабела. Неговата плячка беше тук, на негова територия. Сега щяха да видят какво може да им донесе нощта.

Чад изскочи от колата и я заобиколи, за да помогне на Мирабела, но Шефа го изпревари: вече бе отворил вратата и оглеждаше гостенката от глава до пети, което я накара да се почувства неудобно.

— Малко като воайор — прошепна тя в ухото на Чад.

— Спомням си, че леля ви носеше тези перли — каза Шефа, докато я съпровождаше по стъпалата.

— Така ли? — изненада се тя, защото, доколкото знаеше, леля Джоли рядко носеше перлите и никога не бе срещала Шефа. — Е, сега са мои — добави и ги потупа.

— И те, и вила „Романтика“ — допълни той и се засмя. — Боже, боже, наистина сте късметлийка!

Тя го стрелна с поглед. Възможно ли бе да се смее на нея?

— Късметлийка съм, че имах леля като Джоли Матюс. Не се виждахме често, но помежду ни винаги е съществувала връзка.

— Предполагам, че точно затова ви е оставила имота си.

— А! Да. Имотът.

Отново му хвърли бърз поглед, но той не гледаше към нея. Надяваше се, че няма да навлязат в разговор тип „продайте ми земята си“ тук, на партито.

— Чад.

Шефа бе преминал към следващия гост и стискаше ръката на Прескот.

— Мисля, че ще намерите всичко, от което имате нужда. Каквото и питие да искате, ще го намерите. Розово шампанско, разбира се, както винаги. А готвачите ми приготвиха истинско пиршество. Много се радват, когато имат възможност да покажат таланта си.

— Значи имаме късмет — отбеляза сухо Чад, докато се качваше по стъпалата. С крайчеца на окото си, зад редицата от чакащи момчета за паркиране, си помисли, че е мярнал човек, когото познава. Не се набиваше на очи, но беше там, наблюдаваше. В следващия миг вече го нямаше.

Сега Чад си спомни. Беше го видял на терасата на кафенето. Това беше човекът, познат като Руснака.