Елизабет Адлър
Чаровниците (36)

Тридесет и пета глава

Руснака намери перлите там, където ги бе изтървала жената. Взе ги, без да спира да тича, натъпка ги в джоба си и продължи напред, докато стигна до алеята, на която бе паркирал колата си под едно дърво с превити клони, които удобно я скриваха от минаващите превозни средства.

Той отвори шофьорската врата на реното с такъв замах, че тя се блъсна в бронята с оглушителен шум от удар на метал в метал. Боже! Прозвуча като пътна злополука. Сега можеше да дойде кой ли не. Руснака включи съединителя почти преди да е седнал. Изключи фаровете и зачака. Очите и ушите му бяха напрегнати до крайност в мрака. Не чу шум от стъпки, нито пък викове. Само музиката, която все още се разнасяше от партито на Шефа. Знаеше, че то ще продължи до сутринта, когато щяха да поднесат закуска от бекон, яйца, наденички и палачинки. Боже, в момента тази закуска щеше да му дойде добре! Стомахът му ръмжеше от нерви и глад, както и от няколко питиета в повече.

Правилото на Шефа беше да не се пие по време на работа, но, мамка му, човек трябваше да живее! Ако го хванеха обаче, можеше и да умре. Руснака го знаеше много добре. Твърде често именно той се бе оказвал човекът, натоварен с опасната задача. Затова щеше да изцеди тлъста сумичка от Шефа. Може би щеше да си открие нова сметка в Швейцария — тайна сметка, идентифицирана само по кода. Не знаеш ли кода, нямаш достъп. Швейцарците ги биваше в тези неща.

Проблемът беше, че пак не успя. Тоест, не успя да убие Мирабела, защото оня шибан доктор се появи в най-важния момент. Мамка му, едва не го хвана! Трябваше да изпълзи навън зад онези завеси, да се измъкне в нощта като лисица. Е, може би думата „вълк“ беше по-подходяща. Дааа, харесваше му. С остри зъби, свиреп, безстрашен. Точно като него.

Добре, сега вече беше на алеята и избягваше младите помощници за паркиране в червени сака, които тичаха напред-назад, сякаш животът им зависеше от това да закарат колите на правилното място и да ги върнат бързо в замяна на несъмнено разточителните бакшиши. Руснака знаеше всичко за тези неща. И той някога се беше занимавал с тази работа. В миналото си беше и сервитьор — роля, която изигра отново тази вечер. Бялата престилка беше натъпкана на задната седалка заедно с папийонката — в неговите очи символ на робството. Сега вече не беше сервитьор. Беше играл тази роля прекалено често в истинския живот. Но не като сега. Сега го правеше заради големите пари, които бе решен да получи. Шефа по-добре да внимава! Освен това Руснака щеше да му продаде перлите. Сигурен беше, че Шефа ще иска да ги върне на Мирабела.

Брегът все още беше ярко осветен. Полицейски кучета душеха всеки храст и всяка дюна. Вила „Мара“ беше осветена като шибана торта за рожден ден, музиката все още се носеше в нощта, хората все още стояха прави с чаши в ръце и събрани глави и разговаряха сериозно. Един момент, това не беше ли самият Шеф? Не тичаше ли по пясъчната пътека към бункера си? Пак един момент, това не беше ли Чад Прескот, който се промъкваше зад него? Е, добре, това беше добра новина. Докато Чад Прескот беше зает с нещо друго, Мирабела щеше да бъде сама. Може би сега Руснака щеше да успее да свърши задачата: да удари с един куршум два заека, тъй да се каже: Мирабела за пари, нанизът перли — за още повече пари. Това щеше да бъде неговият удар. После можеше да излезе в пенсия.

Върна се в колата и даде на заден ход покрай алеята, като махна презрително с ръка на момчетата по паркирането, които му се изпречиха и започнаха да му крещят, сякаш нямаше право да бъде тук. Майната им! Това беше негова територия.

Той, разбира се, познаваше вила „Романтика“. Проучи я, когато преди няколко седмици Шефа му възложи задачата да елиминира леля Джоли. Мила старица. Изненада я. Тя него — също. Колко спокойна беше, колко овладяна!

— О, здравейте, добър вечер — така му каза, когато той се появи изневиделица в стаята й. Не че се усмихваше, но го гледаше право в очите. После погледна към каничката за чай в ръката си. Шарките му подсказаха, че е от „Уеджууд“.

Стара, а също така и ценна, можеше да се обзаложи Руснака, макар че пазарът за такива стоки не беше голям. Не си струваше да я отмъква.

— Тъкмо щях да пия чай — продължи тя. — Надявам се, че може да ми правите компания?

Това, разбира се, го слиса. Тя трябваше да изпадне в паника, да извика за помощ, дори да побегне. Макар и стара, той беше сигурен, че може да бяга. Втренчи се в нея онемял, а тя извади втора чаша и започна да налива чай.

— Надявам се, че обичате „Ърл Грей“. Той ми е любимият — с лек вкус на лимон, нали разбирате. Много освежава — добави тя, вдигна поглед и се усмихна, докато му предлагаше чашата и чинийката. Той забеляза, че ръката й дори не трепери.

Беше достатъчно умен да не приеме. Макар че беше с ръкавици, колкото по-малко неща докоснеше, толкова по-малко следи щеше да остави.

— Би било възпитано да отговорите на една възрастна жена — укори го тя и остави чашата на масата. — Разбира се, тогава ще трябва да свалите тази абсурдна маска — добави и се засмя тихо и звънливо, което ненадейно го ядоса безкрайно много. — С нея не може да се пие. Знам го от екскурзиите, които предприемах с моите момичета. Предполагам, знаете за кого говоря?

Увереността му бързо го напускаше. Тя се държеше с него като с шибан посетител, не като с маскиран мъж с нож в ръка и очи, които я гледаха злобно. Тази жена не разбираше ли, че ще бъде убита? Никога преди не бе попадал в подобна ситуация. Нещата винаги се свеждаха до следното: влез, направи го, измъкни се бързо. Сега тя му предлагаше чаша чай, за бога!

Тя се обърна с гръб да остави каничката на масата и в този миг той я прободе. Ножът се плъзна между старите й кости и се заби в сърцето. Руснака беше запознат с анатомията — за човек с професия като неговата това беше задължително.

Тя остана права, както му се стори, цяла вечност, а после рухна на пода, сякаш костите й просто се бяха съсухрили и стопили. У жена като нея, стара жена, това, което я държеше, беше нейната целеустременост, силата на характера й, достойнството и положението й в обществото. Докато не умря.

За пръв път Руснака изпита нещо, което може би беше угризение. Той не беше роден да убива възрастни дами. Той беше вълк: свиреп, първичен, уличен боец.

За един дълъг миг остана загледан в нея. Прииска му се да коленичи до нея, да вземе ръката й в своята… Накрая каза:

— Съжалявам, госпожо.

После се обърна и излезе по същия начин, по който беше влязъл — през отворените френски прозорци.

Кога, запита се той, хората щяха да се научат, че отворените френски прозорци са чиста покана за мъже като него? Сега беше късно. Стореното — сторено. Веднага щеше да отиде и да прибере богатството си от Шефа. Плюс бонуса, който щеше да поиска. Вече бе забравил всяко угризение и смяташе, че е изпълнил задачата си както трябва.

Ненадейно осъзна, че има само един проблем. Беше си тръгнал без картината, която също беше толкова важна част от поръчката, колкото убийството на жената. Погледна в огледалото за обратно виждане. Навсякъде имаше хора. Боже, вече беше много късно! Не можеше да се върне. Просто трябваше да се измъкне с блъф пред Шефа. Да заяви, че няма никаква картина. Че някой вече я е изнесъл.