Елизабет Адлър
Чаровниците (32)

Тридесет и първа глава

Стиснал в ръката си облечената в ръкавица ръка на Мирабела, Полковника трябваше да признае, че не мисли единствено за предполагаемо изчезналата й приятелка. Беше му приятно да държи ръката й, макар че се чудеше за ръкавиците. Предполагаше, че става въпрос за маниерничене, или може би цветът на маникюра й не подхождаше на роклята, или цял куп други женски причини. Жените бяха загадка сами по себе си, а сега тази тук настояваше, че приятелката й е изчезнала.

Полковника бе присъствал на множество партита; знаеше, че напиването или дори прекаляването с алкохола може да поразклати моралните устои, че една млада жена може да се озове в нередна, понякога дори опасна ситуация. Много се надяваше, че случаят с приятелката на Мирабела не е такъв, макар че като цяло се съмняваше как нещо такова би могло да се случи на такова изискано събитие. Шефа разполагаше със собствена охрана, хората му бяха навсякъде или поне доскоро бяха, макар че Полковника не виждаше нито един от тях наоколо точно сега. Все пак те изпълняваха заповедите на Шефа и правеха каквото пожелае.

— Така се тревожа за Верити! — промълви Мирабела, докато минаваха сред гостите и се отправяха към мрака в края й, там, където светлината свършваше.

Полковника не пусна ръката й.

— Мисля, че може да е пийнала малко повече. Случва се на партитата, а шампанското беше хубаво и изобилно. Повярвайте ми, не е възможно да й се е случило нещо.

— Имате предвид тук ли? — попита Мирабела и се спря. Обърна се, погледна го и пое и другата му ръка в своите.

„Досущ като любовница“ — помисли си за своя изненада Полковника, когато усети аромата на парфюма й, довян от лекия ветрец, който скоро щеше да се превърне в силен вятър. Знаеше го, защото беше чул прогнозата за времето. Надяваше се, че няма да е достатъчно силен да събори красивите тенти, покриващи бюфетите и баровете, разположени на терасите и по плажа.

Той беше мъж, останал верен на паметта на жената, която бе обичал повече от всички други. Сега за пръв път му се случваше тя да не е на първо място в мислите му. Парфюмът на Мирабела, топлата й ръка в ръкавица в неговата, дори огромният сапфирен пръстен, който се вряза в кожата му, когато стисна по-силно пръстите му, му вдъхваха желание да не я пуска.

На Мирабела също й харесваше усещането за дланта й в ръката на Полковника. Тя вдигна глава и му хвърли бърз поглед — защото той, естествено, не беше първият привлекателен мъж, с когото флиртуваше, а дори при най-сериозни обстоятелства тя си беше флиртаджийка по душа.

— Нали ще я намерите заради мен, полковник? — промълви тя и за миг отпусна глава на рамото му.