Елизабет Адлър
Чаровниците (43)

Четиридесет и втора глава

Всичко се случи толкова бързо. Само преди секунди всичко беше така прекрасно, а сега се обърка. Помня как се свлякох на колене в пясъка и сложих ръце под главата на моя мъж, опитах се да повдигна лицето му към своето с някаква заблудена мисъл да вдъхна живот в безжизнената му уста.

Около нас бързо се събра група хора, безмълвни, стъписани.

— Тя го застреля — чух някой да казва. — Застреля първо жената, а после и него. И тя не е ли Джеруша? А той не е ли Уолтър Матюс? Железния Матюс? Боже мой!

Чувах как изричат всичко това и думите звучаха така, сякаш бяха изписани с главни букви. А после извикаха: „Веднага съобщете на жандармите!“.

С виене на сирени на плажа се изсипаха половин дузина коли със светещи сигнални лампи. От тях се изсипаха, както ми се стори, цяла дузина мъже в униформи. Двама от тях ме откъснаха от мъртвия ми любим. Други провериха тялото на жената, която бях застреляла.

— Тя го застреля — чух да казват хората. — Но първо застреля жената. Той отиде да й помогне.

Джеруша ревнувала. Той имал друга връзка — жената била позната в местните кафенета и барове и разказвала на всички за прочутия си любовник. Отначало никой не й повярвал. Защото как било възможно любовникът на Джеруша да желае друга жена? Отначало се подигравали на момичето. Но сега видели, че е вярно и че съм си отмъстила така, както си отмъщават всички предадени жени. Бях класически случай, така казваха.

Чувах всичко това през мъгла от скръб, докато жандармите ме отвеждаха без белезници в знак на уважение към славата ми, както и заради фотографите, които се струпаха наоколо, докато ме водеха по плажа към полицейската кола. Натиснаха главата ми, за да се наведа и да се кача отзад между двете ченгета, които се усмихваха заради въпросните фотографи. Тази снимка обиколи целия свят. Това беше моята епитафия.

Казах им, че съм бременна в третия месец и се страхувам да не загубя бебето, затова ме заведоха във вила „Романтика“ и повикаха лекар. Решиха, че болницата е място, до което имат достъп прекалено много хора, а уединението е от голямо значение, за да изглежда случаят чист. Когато дойде време да застана пред съда, това имаха предвид. Обвинена в двойно убийство.

Бях здрава. Бях прочута. Дори не бях вдовица, защото не бяхме женени, макар че смятах да му направя предложение, когато му кажа за нашето щастливо събитие, което вече не беше толкова щастливо. Бях убила бащата на бебето си. Нямах право на това бебе. Железния Уолт Матюс ми подари сърцето си, а аз го лиших от живот.

Как може човек да живее с такова бреме на душата? Как може една жена да се примири със смъртта на мъжа, когото обича, когато тя е станала причина за смъртта му? Разбира се, нямаше начин.

Рекс, моят мъж на честта, ми се притече на помощ, подготви защитата ми и обясни защо никога не бих могла да застрелям някой мъж, особено такъв, когото обичам. Аз не бях „обикновена жена“ помня, че каза пред съда. Аз бях Джеруша. Никой мъж не би могъл да ми изневери. И, добави Рекс, самият той го знаеше най-добре.

Слисан, съдията му повярва. Уважаваше смелостта му да застане там — мъж като него, с потекло като неговото, заради жена като мен, с минало като моето. Всички вече знаеха за Джеруша, а сега разбраха и за него.

Когато всичко свърши, му благодарих, разбира се, кратко и насаме, в една малка мрачна стая зад съдебната зала, която миришеше на застояло кафе и цигари. Стените бяха зелени, както във всички институции, осветлението на тавана — сурово и неласкаещо ничия външност, но той все пак ми каза, че съм красива.

— Никога няма да те забравя — каза и ме целуна три пъти по страните, както беше обичаят в Южна Франция. — Това беше за спомен — изрече, усмихна се и си тръгна.

Винаги ще го обичам заради това.

Решението беше бързо: съдията ме призна за виновна в убийството на непознатата жена и на моя любовник. Но все пак се намирахме във Франция и ставаше въпрос за crime passionelle, любовно престъпление. Смята се, че тогава балансът на ума е нарушен. А към изневярата на любовника ми — така твърдяха — трябваше да се прибави фактът, че очаквам дете от него.

Проявиха снизхождение. Нямаше да умра заради престъплението си. Нямаше дори да отида в затвора. Щяха да ме отведат на сигурно място в провинцията, където щях да родя бебето си. А после щяха да ми го отнемат и да го дадат на скърбящото семейство на баща му, за да го отгледа в Англия. Никога повече нямаше да видя детето си.

Това бе най-жестокото наказание, което можеха да измислят. Никоя жена не би ми причинила подобно нещо. Това беше правосъдие по мъжки.

Бебето ми беше красиво — е, поне аз си мислех така, но не смята ли същото всяка жена, когато зърне за пръв път детето си? Не възкликва ли колко е красиво? Дадох на момиченцето си име, което да ознаменува красотата му. Жоли. Френската дума за „хубава“. Отсега нататък всички щяха да го познават като Джоли. А аз никога вече не го видях.

Останах във Франция, а дъщеричката ми замина да живее в Англия с големия род Матюс, който я обичаше, грижеше се за нея и се опитваше да я направи щастлива. Тя смяташе, че майка й е мъртва. Почивай в мир. Знаех, че със сигурност са й казали точно така, и бях сигурна, че е кимнала печално. Мисля, че щеше да й хареса да си има майка. Надявам се, че щеше да хареса и мен. Знам, че аз щях да я харесам.

Напуснах вила „Романтика“ и се преместих в по-ниските планински райони на Люберон, където купих малка ферма — всъщност само чифлик с няколко хектара земя, няколко животни, кози, които ме бутаха с глава и ме караха да се смея, крава на черни и бели петна, която ми даваше мляко с толкова много каймак, че всеки би напълнял. Продавах млякото на пазара. Пред витрината на един магазин намерих малко кафяво кутре с умоляващ поглед, който ми подсказа, че и то е самотно като мен. Кръстих го Онфон — „дете“ на френски. Това привличаше вниманието: виках дете, а ми отговаряше куче. Тази шега поне ме разсмиваше. Сивият котарак, който ни беше осиновил във вилата, дойде с мен и като всички котки скоро се приспособи към новата обстановка. Той беше изцяло предан на първия си дом и на мен, но в крайна сметка се примири само с едното.

Канарчето идваше от един пътуващ цирк: вървеше по една жица и пееше, а хората ръкопляскаха. Заклевам се, че също като мен, и то никога не можа да забрави този момент на слава. Обичаше публиката. Аз обаче не можех да понеса да го гледам затворено, затова платих, както ми се струва, цяло състояние на собственика му и го заведох в новия му дом, където то пееше всеки ден — а понякога и нощем — за мое удоволствие, както и за свое.

И така, аз и малкото ми ново семейство се приспособявахме по най-добрия начин, доволни, щастливи от компанията си и оставили миналото зад гърба си, макар и с усилие.

А после избухна войната и промени всичко.