Елизабет Адлър
Чаровниците (55)

Петдесет и четвърта глава

Верити

Изпитах странно, почти мистично усещане, когато ме вдигнаха над сцената на пищно украсен златен трон, като принцеса, каквато като дете толкова често си представях, че съм. Децата имат такива мечти, такива приказни фантазии. В сърцето си знаят, че не са истински, но в този миг ги преживяват така, сякаш са. Понякога любящите родители го наричат „богато въображение“. Казват: „О, тя постоянно си измисля някакви игри, съчинява си разни неща, нали разбирате?“. Мен ме наричаха „надарена с богата фантазия“.

Сега обаче главата ми бучеше, препълнена със странни мисли, спомени, желания… и как ми се искаше да бях някъде другаде, където и да било, вместо да играя ролята на принцеса за Шефа. И, мили боже, възможно ли бе жената с него да е Мирабела?

Светлината на прожекторите ме заслепяваше, но знаех, че е тя, разбрах го по червената й коса, макар че не можах да различа лицето й. Видях обаче, че държи чаша с вино. Това навярно означаваше, че е обикновено събиране, че всичко е наред и това, което ми се случва, е шега, някакъв номер. Не чух обаче никакъв смях.

А после светлините угаснаха. Остана само един лъч, насочен към мен на моя трон, както и към предметите от двете ми страни, които не можех да видя, защото не можех да помръдна главата си. Сякаш бе стегната в някаква яка. Опитах се да размърдам врата си, но беше невъзможно.

— Мирабела, помогни ми! — извиках, или поне ми се стори, че проговорих, но от устата ми като че ли не излязоха никакви думи. Можех само да я гледам. Тя ме бе спасила веднъж във влака и за втори път, когато колата падна в каньона. Имах ужасното чувство, че късметът ми е изневерил, защото мъжът, който седеше до нея, беше Шефа.

— Е, добре — казваше Шефа с приятелски тон и потъркваше ръце в очакване. — Мисля, че трябва да пийнете още малко монтраше, Мирабела, докато гледате представлението ми.

* * *

Мирабела

Попаднала съм в някакъв кошмар. В история на ужаса, в някакво театрално събитие с истински участници, на живо. В стомаха ми се образува ледена топка и разбирам, че краят на това изпълнение може да бъде единствено трагичен. Усещам погледа на Шефа, докато се взирам в монтажа му, в малкото му „представление“. В безизразното лице на Верити и златния нимб около главата й. Русата й коса е дръпната назад толкова силно, та съм сигурна, че я боли, но пък навярно боли и от нимба, и от широката златна яка — полудъги от метал, който сигурно също е скъпоценен. Шефа не би пестил пари за представлението си. Златото положително е истинско, както и големите смарагди на ушите й и на тънките й пръсти. Всъщност Верити е толкова измършавяла, че не знаех как се задържат тези пръстени. Ноктите на ръцете и краката й бяха лакирани в тъмночервено.

А после златната завеса, която се бе разделила, за да разкрие Верити, се плъзна още по-настрани. Там, заковани на черната стена до нея, видях препарираните глави на две магарета, обкръжени от златни нимбове.

— Виждате ли колко истинско изглежда? — Шефа си припомняше за двете магарета, които обичаше толкова много като дете и които накрая уби, а после ги продаде уж като месо от елен. Той се облегна назад в големия си стол, потри ръце в очакване на допълнителното удоволствие, което предстоеше.

Аз обаче вече бях скочила на крака. Кристалната чаша се разби на пода и виното се разплиска навсякъде, червено като кръв. Той ме сграбчи, но аз го отблъснах със сила, каквато не знаех, че притежавам. Видях, че очите на Верити са приковани в мен. Устните й се движеха, но тя не казваше нищо. Видях обаче как пръстите на краката й се свиват. Тънките й пръсти сграбчиха облегалките на трона и тя се помъчи да се изправи.

Хвърлих се към тази малка сцена, взех двете стъпала с един скок като бегачка с препятствия. Като ученичка наистина бях такава. Страхът ми вдъхна странна сила — енергия, която не знаех, че все още притежавам. Ужасът да зърна Верити там, с препарираните магарешки глави от двете й страни, мисълта, че Шефа е предвидил и за нея същата съдба… Той искаше да допълни колекцията си с млада блондинка. Щеше да я сложи в центъра. И тя, и магаретата щяха да носят нимбовете си, а може би дори смарагдите. Точно така някои много богати хора плащаха, за да им откраднат редки картини, творби на Леонардо или на Рафаел, от стените на музеите, за да ги приберат в свои тайни „музеи“ — места, в които не можеше да проникне никой друг, освен тях. Там отиваха те, за да се наслаждават насаме на тази открадната красота.

Знаех, че за Шефа това място ще бъде бункерът му и че участта на Верити е да бъде изложена тук — неговият най-голям трофей, закован на тази стена — и не знаех дали ще успея да я спася. Нито пък какво ще се случи с мен. Докато тичах към нея, чух смеха на Шефа.

— Мирабела.

Гласът й бе едва чут шепот. Очите й бяха сухи и втренчени напред, сякаш не можеше да заплаче. Но в тях видях страх и стиснах ръката й в своята. Сапфирът заблестя на силната светлина и аз си помислих, че в този момент двете с Верити носим върху себе си малко състояние. И бяхме готови да се откажем от него, до последната монета, за да се освободим.

Адреналинът, който ми бе вдъхнал сила, се оттече. Коленете ми изведнъж се подкосиха. Свлякох се на пода и отпуснах глава върху голите стъпала на Верити. Бяха толкова студени, че се уплаших да не се е случило най-страшното, но после усетих пулс — бавен, равномерен.

А после тя промълви толкова тихо, че устните й почти не се раздвижиха:

— Благодаря.

Чух как Шефа се приближава към нас, чух стабилните му крачки. Той беше великан в света на бизнеса, великан и във физическо отношение. Можеше да ни смаже само с един удар на юмрука си и бях сигурна, че в миналото го е правил.

— Хубаво, хубаво, двете ми момичета заедно! Колко прекрасно! Ще ви кажа какво предлагам да направим най-напред, преди… — Той направи кратка пауза и тихо се засмя, сякаш чуваше хубава шега. — … преди „всичко останало“. Мисля, че трябва да пием чай. Специално го поръчах. След този инцидент с виното смятам, че едно добро английско момиче като Верити има нужда от чаша хубав горещ чай. Нали така казват винаги британците, когато има война и бомбите летят около тях? „Защо не изпием по чаша хубав чай?“

Отново се засмя на собствената си шега, а после много нежно пое ръката на Верити в едрата си длан. Обърна се към мен, както все още бях на пода в краката й:

— Елате, скъпа моя, да го обсъдим. А после ще ви кажа какви планове имам за вас.

Така се развиха нещата — тримата седнахме най-възпитано около маса, застлана с бяла ленена покривка, със сребърни чайничета и чаши от лиможки порцелан, чинии със сладки и английски пастички с мармалад. Разбърквахме захарта със сребърни лъжички и се страхувахме да отпием от този чай, защото не знаехме какво има вътре. И в този момент вратата се отвори с трясък. Към нас се втурнаха Чад, Полковника и отряд униформени ченгета.

— Верити, подкрепленията пристигнаха! — промълвих.