Елизабет Адлър
Чаровниците (33)

Тридесет и втора глава

Мирабела

Пак бях сама в стаята си. Както винаги. Полковника и Чад търсеха приятелката ми. „О, Господи, о, Господи, нека Верити е добре!“ Каквато бях себична, мислех само за начина, по който изчезването й се отразяваше на самата мен, когато моята клета, прекрасна Верити я нямаше. „Моля те, о, моля те, ела си вкъщи…“

Странно как сега мисля за вила „Романтика“ като за свой дом. Тя беше „дом“ за леля ми, а преди това и за Джеруша, жената, която я бе построила, която бе вложила в нея любовта си, щастието си, цялата си душа, а после е била принудена да я напусне.

Нощта никога не ми се беше струвала по-тъмна. Ослепителната светлина на фойерверките бе угаснала. Имах нужда от въздух. Излязох навън и повървях малко по брега. И тогава видях Шефа.

Той стоеше край странната сграда, която наричаше свой бункер. В черния пуловер с висока яка и черния панталон почти се сливаше с мрака. Мъжът, който имаше всичко, изглеждаше съвсем сам. Не казваха ли, че голямото богатство те прави самотен, кара те да се страхуваш да си създадеш приятели, защото всеки може да иска нещо от теб — да се добере до парите ти, да получи инвестиции в плана си, да се окичи с диамантена огърлица. Помислих си дали да не отида при него и да го заговоря, но той се отдалечи и изчезна.

Чад ми беше казал, че според него Шефа не е човек, който би приел скандала без борба. Според него предложението за един милион долара за откриването на Верити беше големият жест на Шефа, който трябваше да отклони всяко подозрение от него и гостите му. Той нямаше да допусне да се окаже омърсен от тази публичност. В неговата вила не изчезваха жени.

Посегнах към хладните перли на шията си и ненадейно осъзнах, че са изчезнали. Помъчих се да си спомня какво съм правила, сетих се как залитнах и едва не паднах, а Чад ми помогна да стана. Разбира се, сигурно бяха паднали тогава. Бяха толкова дълги, че не можеха да се загубят лесно. Навярно бяха там, на тревата пред вила „Мара“.

Знам, че обещах на Чад да не излизам от вилата си, но по природа трудно се сдържам на едно място, а и си исках перлите. Отчаяно исках да говоря с Чад. Опитах се да го намеря по мобилния, но нямаше сигнал. Не че бях очаквала да има. Разбира се, че ще го е изключил. Нищо не можеше по-добре да предупреди човек, че идваш, от гръмването на оглушителна музика, малко като „Марсилезата“ от моя звънец. Трябваше да я сменя. Може би нещо от Бетховен, който сега се разнасяше високо над морето и придружаваше фойерверките.

Ненадейно осъзнах, че съм сама. Никой дори не знаеше, че съм тук. Никой не знаеше и къде е отишла Верити. Хукнах обратно към вилата си, затворих вратата и я заключих. И тогава чух звука. От прозореца.

Нямаше да допусна да ме уплашат сенки. Закрачих към този прозорец, дръпнах със замах кремавата ленена завеса и… Никой. Нищо. Просто една завеса, издута от вятъра от отворения прозорец, нищо повече. Да, но аз не бях оставила този прозорец отворен.

Пуснах завесата и уплашено отстъпих няколко крачки назад. Някой беше идвал тук. Някой беше влизал тук, в стаята ми. Може би е изчаквал Чад да си тръгне, а шумът от фойерверките да заглуши писъците ми. Някой искаше да ме убие. Бях го почувствала преди, а сега го знаех със сигурност.

Но защо? Аз не бях заплаха за никого. Бях само писателка на детективски романи. Не знаех нищо за истинските престъпления или истинските престъпници. Моите са герои, които измислям и следователно контролирам напълно. Над този нямах никакъв контрол. Който и да беше, той бе отвлякъл моята Верити и сега бе набелязал мен.

Отчаяно си пожелах Чад да се върне.

Ядосана на себе си, задето се страхувам, отново си сложих дънките, закопчах горнището на пижамата и си завързах маратонките. Щях да потърся Чад. Верити. Полковника. Шефа. Някого. Нямаше значение кого. Просто някой, който да ми помогне.