Елизабет Адлър
Чаровниците (14)

Тринадесета глава

Мирабела

Изглежда, че сега съм вързана не само с цял куп животни — е, две животни и една птичка — но и с една млада и нещастна бегълка, защото сърце не ми дава да я помоля да си тръгне, да си намери някоя хотелска стая, да продължи напред и да не затъва в ужасен брак с един грубиян, който изобщо не държи на нея. Нещо повече — грубиян, който е откраднал всичките й пари. Дори и да са били само две хиляди, това са две хилядарки повече, отколкото има в момента, сигурна съм. Както и бижутата й — надявам се да не са стари семейни скъпоценности, предавани от поколение на поколение, а сега навярно отредени за някоя заложна къща и тя никога вече няма да ги види. Човек винаги може да си купи нови, когато пак се сдобие с пари — когато ги спечели или ги придобие по някакъв друг начин, както е правила Джеруша, преди светът й безвъзвратно да рухне, както е рухнал светът на тази млада Верити, която наистина трябва да спре да хленчи, иначе мисли му.

Боже! Как е възможно да съм толкова груба, така шибано безсърдечна? Има ли на този свят нещо, което да боли повече от разбито сърце?

Особено ако са ти го разбили съвсем наскоро — сега си спомням.

— Скъпа моя — промълвих с най-благия си глас на стара леля. (Искам да кажа, тя е толкова млада, а аз, колкото и да не искам да си призная, вече съм „над четирийсет“, но май в момента ми е отредена точно тази роля.) — Скъпа моя, трябва да ми имаш доверие.

— Защо? — Вдигна тя към мен просълзените си, зачервени очи и ме изгледа продължително. — Искам да кажа, защо да ти се доверя? На него му се доверих, и виж какво стана.

— Е, той, разбира се, е мъж. С жените е друго.

Тя ме погледна втренчено. Риданията й секнаха. Най-накрая я бях накарала да млъкне.

Седяхме в колата — наскоро нает „Фиат“ на мястото на разбитото „Мазерати“ — и тя се взираше във вила „Романтика“ така, сякаш виждаше замъка на Дракула, а аз може би бях самият граф вампир.

— Защо ме доведе тук?

— О, за бога! — възкликнах. Успях да не се озъбя, но нетърпението ми си пролича. — Това е моята къща. Тук, в Южна Франция, обикновено я наричат вила. Наследих я и сега това е моят дом. Новият ми дом — добавих и ме прониза копнеж по малкия ми лондонски апартамент, който бях продала току-що и в който няколко години бях щастлива, макар и самотна.

— Кой ти я даде? — попита тя. На мокрото й от сълзи, макар и хубаво лице се четеше подозрение.

— На кого му пука? Тук ще пренощуваш, ако извадиш късмет и ако се държиш по-възпитано. В противен случай ти обещавам, че ще те пратя обратно на онзи твой съпруг, който е откраднал всичките ти пари и те е разкарал.

— Нямах чак толкова пари, но той все пак ме разкара — промълви тя и ме погледна тъжно. — Срам ме е, че ме разкара само за две хилядарки. Искам да кажа, можеше да ми измъкне малко повече, не съм ли права?

Обзе ме ненадейна жалост. Обгърнах раменете й с ръка и я притиснах към себе си.

— Слушай, момиче, понякога мъжете се държат като истински копелета, но това не означава, че всички са такива. И няма нищо общо с теб или с това каква си ти. Той просто е бил мръсник, безсрамен мошеник и мъжете като него обикновено накрая си получават заслуженото. Съжалявам само, че няма да си там, за да му удариш един в носа.

— Няма ли?

С цялата си твърдост, сякаш наистина вярвах в думите си, отговорих:

— Разбира се, че няма! Той пак ще опита този номер с някоя друга жена и тя ще го удари там, където боли и навярно ще се погрижи да го прати зад решетките.

— Ооо! — изхленчи тя и сълзите й отново потекоха.

— Сега какво? — попитах раздразнено. Мамка му, как изобщо се озовах в тази ситуация?

— Ще бъда омъжена за затворник! — проплака тя. — Аз! Жена на затворник!

— Не, няма. Ще се разведеш с него. Повярвай ми, аз ще се погрижа за това. Всъщност веднага ще се заема. Не се учудвай, ако предвид обстоятелствата успеем да анулираме брака.

За моя изненада тя веднага се разведри и започна да се оглежда наоколо и да забелязва обстановката.

— Колко е красиво!

Тя избърса замъглените си от сълзи очила и ги вдигна на главата си. Очевидно обикновено ги носеше там, за разлика от нас, които ги използваме, за да предпазваме очите си от слънцето. „Младите — реших аз от висотата на своите четирийсет години — не са особено умни.“

Котката изведнъж се появи — прескочи в колата, падна в скута ми и замърка от удоволствие. Да те обича сиамска котка е толкова хубаво, макар и понякога шумно! Тя ме побутна с глава както обикновено, аз я целунах по ушите, а Верити се наведе и я пипна.

— Толкова е мека! — промълви с възхищение. — Толкова красива!

И тогава канарчето кацна на главата на котката, остана там, наклони миниатюрната си главица и запя от удоволствие. А кучето, което не допускаше да го засенчат в областта на поздравите, задраска с лапи по вратата на колата. Несъмнено драскаше боята, но, по дяволите, на кого му пука, щом го обичат? Те бяха мои. Моите обични същества. Те споделяха живота ми. Те ми вдъхваха живот.

— Толкова ти завиждам! — промълви младата Верити. Сълзите й бяха пресъхнали, тя разтърсваше дългата си златиста коса, усмихваше се и галеше кучето. После погледна внимателно вилата и добави: — Да, това е къщата на Джеруша.

Бях поразена. Откъде, за бога, тази млада жена знаеше за Джеруша, която отдавна си беше отишла? Всички, които я бяха познавали, вече не бяха между живите. Не бе останал някой, който да скърби. Освен мен. А сега може би и Верити.