Елизабет Адлър
Чаровниците (57)

Петдесет и шеста глава

Верити

Аз съм истинско чудо, или поне така ми казва Мирабела. Определено не се чувствам като чудо. Нищо толкова велико. Чувствам се жива. Ако някой се беше запътил към отвъдния свят, какъвто и да е той, това бях аз. Спасих се от тази участ благодарение на Чад, на Полковника, когото сега вече наричам „моя Полковник“, и, разбира се, на твърдата решимост на приятелката ми Мирабела да ме спаси. Както и на инстинктите на Чад и на Полковника за „Супермен“. За Шефа. Полковника каза, че дори полицейските кучета, немските овчарки, били настръхнали, душели и ръмжали, докато го търсели. Доброто куче усеща лошия човек, каза ми моят Полковник. Знаех, че е прав.

Докато бях там, в онази ужасна стая, с магарешките глави, заковани на стената до мен, и ослепителната светлина, насочена в лицето ми, прекалено слаба, за да мога да протестирам или дори да изкрещя, си мислех, че няма начин да избягам. Чаках онзи прилив на сила, изблика на енергия, който щеше да ме накара да скоча от високия си трон, чаках да открия „себе си“ насред разрушението, в което ме бяха тласнали, но накрая се наложи да ме спасят приятелите ми.

— Как мога да ти се отблагодаря? — обърнах се към Мирабела по-късно, когато всичко беше свършено и Шефа бе избягал.

— Да ми благодариш! — промълви тя удивена. — Ако не ме беше срещнала в онзи влак за Ница, никога нямаше да преживееш всичко това. Нямаше да страдаш… — и избухна в плач. Моята Мирабела. Смелата жена, която никога не плачеше, освен на сватби, както ми каза, когато й подадох кърпичките. А дори и тогава плачеше само защото това не беше нейната сватба.

Съдбата може да обсипва Мирабела с какви ли не стрели, но тя не трепва, измисля как да се спаси, спасява те от ада, който те очаква, ако не успее. Това е човек, когото с право можеш да наречеш приятел.

Сега седя тук, на терасата на вила „Романтика“, която не очаквах да видя никога повече, и неохотно опитвам последната измислица на Мирабела. Вермут с касис, така го нарича. На цвят е червеникав, с ледени кубчета, а вкусът му леко ми напомня на лакочистител, но съм прекалено възпитана, затова й благодаря и покорно отпивам. Мисля си, че може би е сбъркала пропорциите или е използвала грешния алкохол. Е, не може да я бива във всичко. Май ще й кажа за в бъдеще да се придържа към шампанското.

Не съм сигурна, че някога ще успея да оставя зад гърба си странните събития, които се разиграха във вила „Мара“. Чад ми казва, че ще ми останат емоционални белези, а той е лекар и би трябвало да знае. Оперирал е деца, които са загубили половината от лицата си, възстановявал ги е по най-добрия възможен начин и ми казва, че след известно време те отново се усмихват, говорят, смеят се и се държат като най-обикновени деца. Травмата е не само външна, но и вътрешна. Да вземем за пример ръцете на Мирабела, които тя най-после остави открити. Повече няма да носи ръкавици. Няма да крие белезите. Но това е нейната история и трябва да ви я разкаже сама.

Моята е съвсем проста. Дойдох тук, във вилата, в опит да избягам от съсипания си живот. Не знаех какво искам, вярвах, че съм загубила всичко, което има значение — съпруга си, дома си, малкото си спестявания, самата себе си. Мирабела ме хвана за ръката, измъкна ме от пропастта, в която бях паднала, спаси ми живота при катастрофата, спаси ме отново и отново. Последния път от Шефа. Един наистина зъл човек.

Отново и отново си задавам въпроса как съм могла да си въобразя, че се влюбвам в него. Напомням си, че беше привлекателен, с онази привлекателност на енергичен, важен, богат човек. Спомням си тръпката, която изпитах, когато се облегнах на ръката му и се превърнах в жена, с която трябва да се съобразяват. Никой не можеше да ми обърне гръб или да ми откаже нещо. Сега всичко свърши, светът узна истината и репутацията на Шефа рухна, а целият му таен живот излезе наяве, а междувременно моята история се превърна в медиен скандал, който едва преживях. Благодарна съм, че вече не идват телевизионни журналисти с камери, че преследвачите на знаменитости спряха да ми тикат в лицето мобилните си телефони. Отново се слях с тълпата и точно това искам.

Всъщност не, не е съвсем вярно. Седя тук, на терасата на вила „Романтика“, отпивам от ужасната смес на Мирабела и очаквам идването точно на това, което искам. Или по-скоро на този, когото искам. Изпитвам нужда да го видя как крачи към мен, както обикновено стиснал фуражката си в ръка, с безупречна униформа, еполети с блеснали златни звезди и очи, заблестели с онзи пламък, който означава „любов“. Всеки, който го е виждал, ще разбере какво имам предвид. Той може да озари и най-обикновеното лице, а когато просветне в очите на някой мъж, е неустоим.

Нося обикновена памучна пола, която се разширява под тънкия ми кръст, завързана с черна лента с красива фльонга. Никога не съм си помисляла, че съм момиче за „фльонги“, но Мирабела ми съобщи, че съм. Точно тя ми помогна да избера този тоалет при едно неотдавнашно пътуване до Кан, за да отидем на пазар — наложи се, защото отслабнах твърде много и старите ми дрехи са ми широки.

Но съм млада, отново съм здрава и се чувствам по-силна от всякога. Онова уплашено момиче, което избяга от „неверния“ съпруг и ужасния си брак, вече не съществува. Скоро ще се преместя при моя красив Полковник. Веднага щом стана свободна жена, ще се оженим и ще стана мащеха на две прекрасни момиченца, които жадуват за майка също толкова, колкото аз да стана майка.

Ако някой някога е имал нужда от щастлив край, то това съм аз. (Или пък беше „мен“?)