Елизабет Адлър
Чаровниците (35)

Тридесет и четвърта глава

Чад се втурна към, както му се стори, мъртвата жена. Неподвижността й, увисналата и челюст и обърнатите очи го накараха да изпита страх, че не може да направи нищо за нея.

Коленичи на пясъка. Пулсът й трепкаше под пръстите му. Той веднага я обърна по корем, сложи ръце на гърба й и натисна с всичка сила. Пак. И пак. От устата й потече вода. После тя се закашля — дребно нещо, но показваше, че се връща в света на живите. На косъм. Той продължи да натиска. Силна кашлица. А после тя повърна морска вода и Чад разбра, че ще оцелее.

Застанал до него, Шефа се обади:

— Ако вярвах в Бог, щях да се помоля.

— Тогава повярвайте! — каза рязко Чад. — Мамка му, молете се! Просто се молете да не умре!

— Не и на моето парти — увери го Шефа. — Няма да го допусна.

Чад го погледна невярващо и по изражението му разбра, че говори сериозно.

Над рамото на Шефа той видя Мирабела, само на няколко крачки от тях. Беше притиснала ръка към устните си, а на лицето й беше изписан ужас.

— Кажи ми, че ще се оправи! — промълви тя.

Чад вдигна клепачите на Верити, забеляза разширените зеници, осъзна, че са й дали наркотик. Спомни си, че на партито изглеждаше пияна, че се препъваше, докато вървеше към къщата, след което никой повече не я видя. До момента, когато се появи безчувствена в прииждащия прилив с разбиващите се над нея вълни.

— Трябва да я заведа в болница — каза той и бръкна в джоба си за мобилния. — Ще я закарам сам — така ще е по-бързо, отколкото да чакам линейка да стигне тук.

— Не. Не, чакайте! — обади се Шефа и вдигна ръка да го спре. — Ще вземем моя хеликоптер. Веднага ще се обадя на пилота. Може да пристигне след пет минути.

Чад кимна. Стори му се удивително, че Шефа не само спаси полуудавеното момиче от морето, но сега ще му спаси живота за втори път, с хеликоптера. Струваше му се, че няма нещо, което Шефа да не може да направи.

Докато гледаше неподвижното момиче, Шефа ненадейно закри очи с длани.

— О, боже! — измърмори. — Как можа да се случи? На моето парти? Какво ще си помислят гостите ми?

Той се обърна към Полковника, който стоеше до тях и също говореше по телефона, и каза:

— Трябва да намерите виновника. Някой й го е причинил — сложил е наркотици в питието й, както съм чувал, че правят мъжете в евтините барове. Има нещо, което използват, за да накарат младите жени да престанат да осъзнават какво правят, а после ги водят у дома и ги изнасилват. Не мога да допусна някой да прави такива неща тук, в моя дом.

Макар че не го изрече, като го гледаше, огромен и несметно богат, Полковника очакваше да чуе: „Знаете ли кой съм аз?“.

— Трябва да намерите виновника! — продължи да беснее Шефа, като крачеше нервно напред-назад, стиснал юмруци.

От него се излъчваше напрежение. Полковника се възхити на загрижеността му, на потребността му да направи нещо за младата жена, която лежеше полумъртва на брега. Чад все още я натискаше по гърба. Обърна я и й направи дишане уста в уста. Полковника не мислеше, че ще подейства. Как се беше случило? Какво правеше тя в морето? Дори пияна, дори дрогирана, тя със сигурност щеше да усети разликата между стъпване по пясък и борба да се задържи права сред вълните. Нямаше никаква логика.

— Не търсим „виновник“, сър — обърна се той към Шефа, който се обърна и го погледна с очи, разширени от гняв… както и от нещо друго. Възможно ли бе да е страх? — Това не е злополука — продължи Полковника. — Това, което търсим, е кандидат-убиец.

Шефа го загледа онемял.

Чад се опитваше да вдигне момичето, искаше да го занесе на суха земя.

Шефа сякаш дойде на себе си.

— Не. Чакайте. Имам количка.

Всички го проследиха с погледи, докато бързаше към бункера. Чад отново провери пулса на Верити. А после Мирабела се свлече на пясъка до тях.

— Обещавам да не плача — промълви тя, макар че сълзите вече течаха по страните й, примесени с грим. — Мили боже, моля те, моля те, докторе, спаси я!

— Боя се, че направих всичко, което мога при тези обстоятелства.

Шефа се върна от бункера си със сгъната лека количка. Чад го изгледа изненадано. Такава количка не беше от нещата, които човек държи подръка. Всъщност не познаваше никого, който да има количка в дома си. До Шефа вървяха двама яки мъже, които помогнаха да качат Верити на количката и я закараха до площадката на хеликоптера. Само след няколко минути шестместният „Бийчкрафт Бонанза G36“ засвистя над главите им. Шефа държеше на думата си.

Вдигнаха количката с Верити и я сложиха върху седалките. Чад и Шефа се качиха след нея. Двамата мъже седнаха най-отзад.

След по-малко от десет минути стигнаха до местната болница. Шефа вече се беше заел с телефона, говореше на френски и раздаваше заповеди, както се стори на Чад. А после Чад си даде сметка, че разговорът е с организаторите на партито: Шефа им казваше да продължат събирането, поръчваше още вино, още шампанско, още храна, по-висока музика.

— Оставете ги да танцуват! — чу го Чад да изръмжава.

Чад беше сигурен, че гостите ще продължат да танцуват. Не биха дръзнали да постъпят другояче.