Елизабет Адлър
Чаровниците (46)

Четиридесет и пета глава

Верити

Не ми харесва как се чувствам. Сякаш съм безкрайно тежка, когато искам да съм безтегловна. Сякаш мозъкът ми е избягал, когато искам да мисля. Сякаш гърдите ми все още се издуват от вода, а ребрата ми пламтят от болка. Сякаш съм дрогирана.

Предполагам, че така се чувства човек, когато е дрогиран до някакво покорно състояние, в което не му остава воля, не му остава начин да накара крайниците си да се подчиняват на командите на мозъка. Или може би мозъкът издава неправилните заповеди. Откъде да знам?

Просто лежа тук и отчаяно се опитвам да започна да мисля. Да си спомням. Мисля, че ако не успея, ще умра, а не искам. Трябва да свърша някои неща, преди да си отида, а освен това съм още много млада. Искам да се погрижа моят неверен съпруг да разбере какво наистина мисля за него. Искам Мирабела да разбере колко се радвам, задето ме намери във влака и ме направи своя приятелка. И искам да благодаря на Шефа, че ми спаси живота. Поне се надявам, че го е спасил.

Спомням си как ме извади от вълните, как отмести мократа ми коса от лицето, как ме държеше в прегръдките си, докато вървеше по плажа, преди да извика: „Намерих я!“. Помня, че каза: „Удавила се е“.

Затова значи ми се струваше, че дробовете ми са пълни с вода. Сега си спомням неимоверната й тежест, но си спомням и нещо повече: помня как вълните се плискаха над мен, как потънах под тях. Този път бяха черни, а не зелени, както когато плувах в тях и бях толкова щастлива. И все пак усещах под себе си пясъка и знаех, че не съм навътре, надълбоко, че просто си почивам тук. Докато Шефа не дойде и не ме извади. Вдигна ме в силните си ръце, както винаги правят героите по филмите. Почти очаквах да го видя в костюм на Супермен, вместо в бялата риза и папийонката, които носеше на вечеря. Господи, мисля, че се влюбих в него в този миг. Човек никога не бива да подценява притегателната сила на властта — все едно дали е сила, както в този момент, или важност и богатство, които той и бездруго си имаше. Тоест, два пъти по-лошо.

А после Чад Прескот ме положи на земята и започна да ме удря по ребрата, докато накрая бях сигурна, че съм ги чула как изпукват, само дето не можех да проговоря и да му кажа, че боли. Можех само да се надявам, че знае какво прави.

Той избледня, стопи се от полезрението ми. Всичко потъмня. Не помня нищо повече, а после се събудих в болницата и видях Мирабела, наведена над мен. На лицето й бе изписана безкрайна тревога. Не знаех колко време е минало, какво се е случило, не знаех дори къде се намирам. Мирабела веднага разбра.

— Всичко е наред, малка моя Верити — промълви тя и хладната й ръка приглади назад косата ми.

Още от дете мразя болниците — откакто ми извадиха сливиците и после така и не ми дадоха обещания сладолед.

— Отведи ме оттук — помолих с, както ми се стори, тих глас, но вместо това думите излязоха от устата ми като дрезгав крясък.

— Шшшт.

Мирабела пое отпуснатата ми върху белия чаршаф ръка, обездвижена също като останалата част от мен, и я целуна нежно.

— Претърпя злополука — каза, все още с онзи успокояващ глас, с който хората се обръщат към наистина болните, за да не ги плашат.

— Не съм! — възразих с цялата енергия, която успях да събера, тъй като гласът ми се бе превърнал в писукане. — Някой ме е ударил, някой ме е хвърлил в морето, можех да се удавя…

Ненадейно осъзнала ужаса на това, което казвах, избухнах в сълзи. Мирабела ми подаде кърпичките и аз енергично се заех да си бърша очите, но сълзите продължаваха да прииждат.

— От облекчение е, миличка — увери ме тя. — Това е всичко. Чад се грижи за теб, а той е най-добрият. И аз — аз също се грижа за теб.

— Ти си най-добрата — промълвих. После забелязах цветята, покрили всички свободни повърхности. — Обзалагам се, че знам от кого са. Само един мъж може да си ги позволи и това не е съпругът ми.

— Скоро ще стане бивш, нали помниш? Но ти, разбира се, си права. Шефа е обезумял, че ти се е случило такова нещо на неговото парти, в неговата вила. Готов е да направи всичко, за да помогне. Всъщност иска да останеш в неговия дом, в една от къщите за гости, където ще се грижат за теб „като за кралска особа, само че още по-добре“, така ми каза.

Засмях се. Шефа беше чаровник, при това много сладък. Донякъде. Странно как, когато ставаше дума за него, винаги имаше някакво условие. Не знам защо — той със сигурност никога не е проявявал към мен нищо друго, освен чар и великодушие. Особено сега, с това предложение.

— Аз, разбира се, искам да дойдеш с мен — каза Мирабела. — Но всъщност трябва да замина за няколко дни. Имам работа в Лондон, за завещанието на леля Джоли и имота, за който Чад Прескот твърди, че му е завещала с писмо, нали знаеш? Всъщност наистина му го е завещала, но това не е валидно. Трябва да уредя въпроса.

— Да не би Чад да ти създава неприятности в тази връзка? — попитах изненадана.

— Отначало ми създаваше, но се отказа. Адвокатите му не искат да се спрат. Но ти ще се чувстваш добре тук, в дома на Шефа. Разполага с цял куп прислужници, които да се грижат за теб. Аз не мога да кажа същото.

— Предпочитам да закусвам в кухнята с теб — отговорих. — Много ме бива да режа пъпеши, да препичам филийки…

— След няколко дни ще го направим. Тогава ще си дойдеш „вкъщи“. А дотогава се радвай на цветята си и оздравявай. Това е всичко, което искам от теб.

— Значи не искаш обичта ми? — попитах. Гласът ми отново се бе превърнал в писукане.

Мирабела вече беше до вратата, но се обърна с ръка на дръжката и погледна към мен.

— И още как, малката — увери ме и ми намигна.