Елизабет Адлър
Чаровниците (11)

Десета глава

Мирабела

Новият ми дом се намира на тясната брегова ивица близо до Антиб — град с две лица: старо и ново.

Новият Антиб се отличава с елегантна крайбрежна улица, където художниците седят пред стативи, правят портрети на туристите, рисуват местните пейзажи или по-скоро „водните пейзажи“, тъй като Средиземно море е навсякъде. Барове и кафенета се съревновават за вниманието на същите тези туристи. Цветни тенти пазят терасите им от слънцето, а висенето вътре часове наред е преобладаваща мода.

Кафенетата и баровете винаги са препълнени вечер, когато чаша охладено вино или ледена бира са задължителни, докато наблюдаваш процесията от загорели красавици в къси рокли. Да не говорим за богатите и понякога красиви собственици на големите яхти, закотвени в пристанището — яхти, които струват цяло състояние и понякога се дават под наем. Загорели млади мъже с голи гърди постоянно работят, за да ги поддържат в безупречно състояние — мият палуби, лъскат тик и месинг. Сутрин пазарът се изпълва с готвачите от тези яхти, които търсят най-пресните стоки — гъби, набрани на зазоряване от някоя нива, пъпеши, узрели край Екс ан Прованс, сладки диви ягоди — така наречените fraises des bois на областта. И, разбира се, морски костур, меру и барбун, уловени преди изгрев-слънце, за да ги изпекат идеално и да ги поръсят с билки, малко чесън и хубав зехтин.

По-нататък се вижда специално построен кей, където хвърлят котва огромните бели круизни кораби, прекалено големи за самото пристанище. А в задната част на пристанището над тесни калдъръмени улици виси пране от високи къщи, малки витрини предлагат миниатюрни бикини и тениски с името на града, така че когато се върнеш у дома, да помниш, че си бил тук, а може би и да си спомниш как си се чувствал и как е ухаело тук. Да помниш плодовете в дървени щайги пред малките магазинчета, здраво завързаните букети лавандула, набрана от по-ниските части на Морските Алпи, по чиито върхове понякога дори през лятото се виждат снежни шапки.

Нашумели нови бутици с добри цени се издигат до бижутерийни магазини — по-евтините с местни, изработени на ръка обици и гривни, а скъпите — предлагащи диамантени огърлици на недостъпни цени. Магазинът за сладолед, в който най-популярно е светлозеленото пистачо, се намира до скъпия магазин за обувки, чиито изработени по поръчка обувки сякаш носят всички, които прекосяват неравния калдъръм, където скъпи вечерни рокли от шифон се надпреварват за внимание с къси бели поли и тениски с изображения от Южна Франция.

И навсякъде цветя: букети от жасмин и червени рози, завързани с панделки. Ленти за коса и бански костюми висят на куки пред магазините. На рафтове са наредени сламени шапки, осигурено е и огледалце, за да се видиш. Магазините за сексапилно бельо предлагат сутиени, които обещават да повдигнат и да оформят бюста, за да изглежда божествен. Има ги във всички цветове — от черно до червено, лавандулово, коралово и нежнорозово.

А после идва ред на двореца „Грималди“, където кралското семейство на Монако продължава да живее и днес, и на Стария град, мястото, където живеят „истинските“ хора и пазаруват в малките магазинчета, в които от тавана виси салам, а до вратата има високи стъклени буркани с макарони, приготвени едва тази сутрин. Човек може да купи и домашния сос за тези макарони, и пресен чесън за по-пикантен вкус, и сочни домати към сирената от мляко от местни кози, които се хранят само с трева. Може да купи пилета от открития грил, където ги въртят, докато станат златисти и хрупкави, а от мириса им ти потичат лигите. И пресни марули — зелени, розови, с червена ивица по края, които се поднасят сочни и студени с винегрет, приготвен от местно масло и оцета, който жената на фермера продава на пазара от години.

Всичко това е тук, всичко е пред нас, готово за изяждане, обличане, обуване, украсяване на загорели ръце и шии или парфюмиране на тялото. Южна Франция въздейства на сетивата и човек никога няма да я забрави.

Когато дойдох тук за първи път, сякаш изведнъж се събудих за живот. Лондонското ми тяло, което увивах в палта и шалове и често пъти обличах в пуловер дори през летните месеци, за броени дни се превърна в тяло, облечено в сладки малки тениски с красиви цветове, белите шорти разкриваха вече покафенелите ми крака, лента със скъпоценни камъни придържаше назад буйната ми червена коса, а на устните ми имаше розово червило. Бях си дошла у дома. Бях се събудила за живот.

* * *

Един ден след изписването от болницата вече бях нов човек. Преди всичко друго ми трябваше транспорт. Малкият сеат не ми допадаше — исках въздух, живот и бързина. Какво друго можеше да ми свърши работа, освен харли? Тюркоазеносиньо, разбира се. Някъде четох за жена с тюркоазен харли и й се възхитих за куража. Сега тази жена бях аз.

— Не можеш да си вземеш тюркоазено! — възрази Верити. — Искам да кажа, да погледнем истината в очите. Много си стара.

— На четирийсет и две съм. Това е най-подходящата възраст.

Накрая направих компромис, но не с цвета. Взех си тюркоазен скутер „Харли“ — почти като веспа, но много по-сладък. Вършеше ми работа, защото в този град паркирането беше трудно, а скутерът се провираше по-лесно в тесните разстояния между колите.

Изведох Верити по магазините, за да си купи дрехи. Тя, разбира се, нямаше други, освен тези, които носеше сега и онези от моите, които й ставаха и които не бяха много. Оказа се, че тя е от бързите купувачи и след нула време бяхме затрупали кормилото с торби, докато се носехме обратно към вила „Романтика“.

Радвах се, че Верити се появи в живота ми. Беше толкова хубаво да имам приятелка. Радвах се, че съм си у дома, във вила „Романтика“.