Елизабет Адлър
Чаровниците (23)

Двадесет и втора глава

Мирабела

Взирам се в отражението си в голямото огледало. Вече съм облечена за партито на Шефа. Изглеждам много шик в дългата небесносиня рокля от шифон с дълбоко деколте, стеснена на ханша. После се разширява точно толкова, колкото да направи вървенето възможно. Тази рокля и обувките — златни сандали с дванайсетсантиметрови токчета — определено не са предназначени за вървене. В такъв тоалет може и да стигна от лимузината до някой нюйоркски ресторант, но се съмнявам, че ще успея да се наместя на предната седалка на този нисък ягуар. Тоест, след като Верити се смести отзад, макар че тя, разбира се, не е толкова парализирана от тоалета си, който, доколкото виждам, се състои от бяла коприна, набрана високо на дясното бедро, дълга до коляното на лявото, със сребристо бюстие без презрамки, което стиска малките й гърди като любовник и ги кара да преливат красиво над него.

Пригладих сребристите си ръкавици, сложих сапфирения пръстен. Верити стоеше до мен.

— Това ли ще носиш наистина?

— Това.

Възприех ролята на агресор, преди да ме е нападнала, както знаех, че ще направи — Верити смяташе, че трябва да съм малко по-дръзка.

— На твоята възраст трябва да показваш малко повече. По-късото почти винаги е по-добре. Но един момент, имам идея.

Тя излезе тичешком от стаята ми и се върна след секунда, размахала ножици.

— Ау, ау… не, не, не, не давам! — извиках и протегнах ръка да я спра. — Да не си полудяла, момиче? Това е скъпа рокля, купена специално за случая, а аз съм жена на четирийсет и няколко години, която знае какъв е стилът й и се придържа към него.

— Но ти имаш страхотни крака!

Тя се спря пред мен и започна да върти ножицата.

— Ние, жените, винаги сме разбирали кои са преимуществата ни и се възползваме максимално от тях. Така мъжете дори няма да забележат слабостите ни. Ето, например косата ти — добави тя и отново изгледа ножиците си.

— Боже, момиче, ти наистина си луда!

Направих още една крачка назад и вдигнах ръце към току-що направената си коса. Бях отделила няколко часа от натоварената си програма и се бях оставила на грижите на фризьора на градския площад — млад мъж, който правеше прическите на всички по-важни хора наоколо. Никой не ходеше в изисканите салони по време на ваканция в Южна Франция и цял ден влизаше и излизаше от морето или басейна. Излишно харчене. Дори за изискано събитие, каквото обещаваше да бъде това на Шефа.

Верити се приближи към мен.

— Остави тези ножици! — наредих й. За щастие тя се подчини.

— Толкова е твърда! — промълви удивено. — Прекрасната ти червена коса, напръскана до счупване. Е, аз ще се погрижа за нея, ще я освободя.

Тя грабна една четка, бутна ме на стола пред огледалото и енергично нападна гривата ми.

— Наведи си главата! — заповяда и аз се подчиних.

— Сега нагоре! Отметни косата си назад, разтърси глава.

И това направих.

— Ето, погледни сега! — завърши гордо тя.

Погледнах веднъж, а после и втори път. Завъртях глава надясно, наляво, отново разтърсих косата си. Тя блестеше — лъскав червеникавозлатист облак от къдрици, какъвто не бях виждала никога преди.

— Откъде знаеш как да направиш всичко това? — попитах смаяна.

Верити вдигна рамене.

— Всички момичета знаят. Просто не знам какво да направя с роклята, без да я отрежа. Но тъй като няма да ми позволиш, ще трябва да насочим вниманието към нещо друго.

Тя отново ме погледна, по-внимателно.

— Знам! Огърлица. Нещо голямо, драматично.

— Нямам огърлица — отговорих твърдо. Не исках да ме задушава никаква златна верига. Исках само да приключа с този епизод. Терзанията за тоалета никак не ме радваха. А после си спомних за перлите — онези, които ми подари леля Джоли, когато дойдох на гости във вилата. Тогава бях на седемнайсет и бикините ме интересуваха повече от бижутата, но тя окачи онзи тежък наниз перли на шията ми и той стигна точно под гърдите ми.

Сега ги държах в сейфа в стената, скрит зад редица пуловери в шкафа. Разбира се, всичките ми пуловери са черни — никога не съм обичала промените. Отдавна не бях проверявала, но се надявах перлите да са още там.

Отворих сейфа и ги зърнах, увити в същото парче измачкан тънък плат, точно така, както ми ги даде леля Джоли. Вдигнах ги, за да ги види Верити.

— О, боже! Идеално!

Тя действително заскача и запляска с ръце.

Взе перлите, остави ги да се плъзнат през пръстите й, докато ги прокарваше над главата ми.

— Като коприна — промълви със страхопочитание.

Оправих наниза, така че да се намести в основата на врата ми и да падне по-красиво на гърдите ми. Краят му стигна точно до извивката им, а те самите изглеждаха чувствително подобрени с допълнителния блясък на една-две перли срещу кожата.

— Не е възможно да са истински, разбира се — казах. — Мисля, че думата е „култивирани“. Навярно са отгледани в китайски стриди, миди или в нещо друго водораслено.

Верити вдигна перлите и ги огледа съсредоточено. Ако имаше бижутерска лупа, можех да я помисля за професионалистка.

— Грешиш — отвърна тя. — Майка ми имаше такива перли. Продаде ги, когато се разорихме. Получихме достатъчно, за да платим ипотеката за няколко години, след което баща ми пак се разори и тогава така или иначе загубиха къщата. Винаги ми се е искало да ги беше запазила. Това щеше да бъде единственото ми наследство. Родителите ми се оставиха да загинат — екскурзия с хеликоптер в Майорка по време на една ваканция — и не беше останало нищо. А после съпругът ми, който по погрешка си мислеше, че се е оженил за богаташка, не само че ми изневери, но и ме изостави. Точно тогава те срещнах.

Очите й ненадейно се насълзиха. Тя ме обгърна с ръце и аз я прегърнах на свой ред.

— Не се тревожи, миличка — прошепнах в ухото, което беше по-близо до мен. — Нали знаеш, че винаги ще се грижа за теб, все едно дали перлите са истински или не.

Тя избърса с пръст една сълза, оставяйки по бузата си следа от пурпурна спирала.

— Добре съм — каза. — А твоята леля Джоли не само ти е оставила вилата и всичките си пари, но ти е оставила и цяло състояние — ето тук, на врата ти.

Аз, разбира се, не го вярвах. Как бих могла? За мен това беше просто наниз кремави перли с еднаква големина, които положително не можеха да отговорят на стандартите на покойната кралица Мери, която се бе покривала с купища нанизи от най-доброто, докато накрая бе заприличвала на украсена кукла. Освен това бе добавяла по няколко извънредно големи диаманта. Според слуховете също така умеела да отмъква всичко, което й харесвало, от домовете на приятелите или домакините си и нещата стигнали дотам, че те криели по-ценните вещи преди пристигането й. Мисълта за кралица клептоманка много ми допадаше.

Но ако Верити беше права и тези перли бяха истински? Претеглих ги в ръка, тежки, гладки и очаквано покрити с малки възелчета в коприната между всяка перла.

— Във всеки случай ще ги нося тази вечер — заявих аз. — Леля Джоли би искала да ме види с тях. Предполагам, че затова ми ги даде.

Верити се отдръпна и отново ме огледа от главата до петите: новата ми прическа, новата ми рокля, новите перли, високите токчета и всичко останало.

Изведнъж ми хрумна нещо.

— Чудя се дали крадецът не е търсил точно тях, когато дойде в стаята ми. Може би не е искал да се отърве от мен. Може просто да е искал перлите. Нали все пак е крадец.

На лицето на Верити се изписа скептично изражение, но точно тогава звънецът зазвъня с „Марсилезата“. Чад Прескот ни очакваше.

Пепеляшка отиваше на бала.