Ед О'Конър
Най-дългата нощ в годината (9)

9

Колежът „Саутуел“ в Кеймбридж означаваше различни неща за различните хора. За Шели той представляваше „средновековна посредственост“. За туристите обширните му градини и интересният параклис го превръщаха в приятно отклонение на път за Копър Кетъл. За студентите той бе нещо като бароков лагер за почивка. На д-р Хедър Стасман колежът носеше признание. Или поне бе важна крачка към признанието.

Огледа старата преподавателска столова, където се хранеха лекторите от колежа. Дори сега, на обяд, помещението изглеждаше мрачно и потискащо. Икономът бе разпалил буен огън в скулптираната каменна камина, който хвърляше причудливи сенки по облицованите с дъбова ламперия стени. Стасман седеше твърде близо до огъня и вече започваше да й става неприятно горещо под преподавателската тога. Храната бе силно подправена и тя усещаше как сърцето й ускорява ритъма си. От мрачните маслени портрети я гледаха неодобрително предишни декани на колежа. В „Саутуел“ имаше само още една жена преподавател, специалистка по физика на елементарните частици, но тя се появяваше много рядко и Стасман предположи, че местните женомразци я бяха отблъснали. Професорите се отнасяха към самата нея със смесица от пренебрежение и нещо като ужасено любопитство. Е, беше очаквала известна враждебност.

— Коя сте вие? — изгърмя от отсрещната страна на масата гласът на професор Диксън с вълчите очи, които надничаха над очилата с половинки стъкла.

— Хедър Стасман. Запознахме се миналата седмица, професор Диксън. На коктейла на декана.

— Нашият декан ли имате предвид? — учудено попита Диксън.

— Много приятен човек — отвърна Стасман. — Много ми помогна.

— Разбира се, той е шантав педал — осведомено заяви Диксън. — Противен хомо. Гласувах за него само поради някаква неуместна ирония. За жалост, така постъпиха и всички останали и сега трябва да търпим дъртия мошеник.

Стасман усети, че друг преподавател, д-р Маккензи, я оглежда, дъвчейки своите noisettes de chevreuit. Cumberland. Приличаше й на хиена, която глозга мърша.

— Вие ли сте новият преподавател по английска литература? Жената, нали така? — попита той между малките си халки.

— Точно така.

— Странен свят, не мислиш ли, Роджър? — попита той Диксън. — Американка изследва английската литература.

— Явно светът се развива. Вече не сме разделени от общия си език — тихо отвърна Стасман. Яката й беше тясна и неудобна.

— Знаете ли как наричаме тук преподавателките? — ухили се Маккензи. Стасман усети как хиените затягат обръча си около нея. Другите преподаватели започваха да се включват в разговора им.

— Боя се, че не.

— Фелатио! — победоносно изграчи Маккензи. Разнесе се вълна от смях. Дори Стасман успя да се усмихне.

— Всъщност се произнася „фелацио“ — отвърна тя. — Но вероятно не сте добре запознат със значението на думата.

— Вие обаче явно сте.

— В какво точно специализирате? — попита Диксън. Все още бе объркан.

— Поетите метафизици, по-конкретно Джон Дон — отвърна Стасман и остави вилицата си. Първият й официален обяд никак не й се нравеше.

— Книгата ви предизвика доста спорове — отбеляза Маккензи.

— Не можеш да направиш омлет, без да счупиш няколко яйца — опита се да се пошегува тя. Отвърнаха й с безизразни лица. — Учудена съм, че сте я чели, д-р Маккензи.

Маккензи ръсеше сол върху зеленчуковото си соте.

— О, не! Мили боже! — ужаси се той. — Стигнах само до трета глава.

— И какво е мнението ви?

Въпросът беше глупав и Стасман веднага съжали.

— Мисля, че наивността ви е трогателна.

С това разговорът приключи. Маккензи се извърна, несъмнено наслаждавайки се на остротата на сарказма си. Стасман кипеше вътрешно и се опита да се утеши с мисълта, че тези нетърпими хора са просто средство за постигане на целите й. В една академична биография Кеймбридж все още тежеше повече, отколкото университетът в Уисконсин — поне засега. Насочи мислите си към темата на серията от лекции, които предстоеше да изнесе — песните и сонетите на Дон. „Мислите са добро убежище — бе й казал веднъж баща й, — но мислите на един поет са още по-добро“.

Сърцето ми смири, Трисъщи боже,

що блъска, диша, свети и копней да тури край.

Със силата си Ти сломи ме, изгори ме, обнови ме.

Не за пръв път се възхищаваше от езиковото майсторство на Дон и от умението му да борави с метриката. Отново се залови със своите noisettes de chevreuit Cumberland.