Ед О'Конър
Най-дългата нощ в годината (19)

19

Декстър потегли от паркинга пред библиотеката. Познатият й библиотекар, Дан, й беше бивш любовник и бе доста по-непривлекателен, отколкото си го спомняше. Усмихна се горчиво на самата себе си и се запита защо съдбата все й подхвърля подобни типове. Въпреки невзрачността си обаче Дан се оказа изключително полезен — веднага разпозна текста и изрецитира стихотворението до края. Изперчи се с интелигентността си. Беше откъс от произведението на писател, чието име тя никога не бе чувала. Всъщност не разбра нищо друго, но поне научиха източника.

Декстър се почуди дали да звънне на Андъруд от мобилния си телефон, но реши да не го прави. Струваше й се, че трябва да му го съобщи лично. Имаше усещането, че ако му каже по телефона, това ще намали значението на откритото от нея. В нейно отсъствие Андъруд сигурно щеше да повика Харисън да обсъдят информацията, а това щеше да размие отговорността за сдобиването с това доказателство. Нямаше да получи полагащото й се признание. В полицията жените се нуждаеха от признание повече от мъжете. Те бяха принудени да преодоляват повече препятствия — трябваше много по-категорично да изтъкват успехите си. Декстър се запита дали просто не си търси оправдание.

Винаги бе изпитвала необяснима нужда да се доказва пред Андъруд. Да се доказва. Правилно ли се изрази? Не. Искаше не толкова да се докаже пред него, колкото да му се хареса. Потрепери при тази мисъл. Беше се постарала да се освободи от флиртуването, от прилепчивостта, заради която презираше други жени полицейски служителки.

Зави по двулентовия път, който минаваше покрай полицейския участък на Ню Болдън. Дали всъщност не приличаше на Дженсън? Тя открито флиртуваше с колегите си и дори спеше с някои от тях. Дали желанието на Декстър да се хареса на Андъруд не се дължеше на същата емоционална причина? Питаше се какво точно представлява то. Несигурност? Чувство за непълноценност? Липсата на бащино влияние? Почти се засмя на последното си предположение. Декстър не познаваше баща си, затова не се смяташе за специалист. Така или иначе обаче, Андъруд не притежаваше много бащински качества. Беше слабохарактерен и дори много уязвим характер. Декстър често имаше чувството, че го превежда през несигурността и неуспехите и му помага да се справи с тях. Съзнанието й се занима с този въпрос. Вероятно се дължеше на някакъв неин погрешно насочен майчински инстинкт. Потръпна от тази мисъл. Зачуди се дали не полудява.

Декстър се опита да прочисти мислите си и да се съсредоточи върху други неща. Винаги й бе трудно да се концентрира рано сутрин. Може би защото все още я съпътстваха сънищата и кошмарите от предната нощ и продължаваха да плуват близо до повърхността на подсъзнанието й. Рано сутринта главата й направо щеше да се пръсне — разпилени мисли и чувства без всякакво значение, някога красиви представи, които сега се бяха натрошили на парчета.

Съсредоточи се. Загледа се през зацапаното предно стъкло към белите линии, които се точеха под колата й и към ивицата сив асфалт, която извиваше наляво отпред. Опита се да изгради логично построение. Винаги постъпваше така с нещата, които не успяваше да проумее. Момичето е било убито с чук. Защо? Защото така е по-лесно.

Удар с чук в тила несъмнено ще повали жертвата бързо. Вероятно дори ще я убие на място. Това се е случило с Луси Харингтън. Била е силно момиче, спортистка. Може би убиецът не би имал шанс, застанал лице в лице с нея. Дали не е физически слаб? Смъртоносният удар вероятно е бил нанесен много бързо. Може би не го възбужда самият акт на убийството. Окото. Заради това я бе убил. Това е ключът към всичко.

Декстър спря на светофара. Някакъв мърляв на вид мъж със сребърна обица на ноздрата продаваше рози отстрани до платното — пет за три лири. Цветя. Цветята са важни за него. Да не би да разнася цветя? Така ли е намерил Луси Харингтън? Отхвърли това предположение. Беше твърде очевидно, твърде лесно за проследяване, а убиецът беше доста по-умен. Остава и стихът. Написан с кръв на стената от бели плочки. Много мелодраматично. Почти клише. Убиецът иска да прочетем стихотворението. Защо? Какво значение може да има едно стихотворение, написано преди близо четиристотин години? Очи, цветя и поезия — поредният особняк, поредният побъркан импотентен глупак. Зад нея се разнесе клаксон. Светлините на светофара се бяха сменили.

Отново се върна на окото на Луси Харингтън, издълбано от ямката му. Спря и се поправи. Не беше издълбано. Какво беше казал патологът Лийч? Убиецът се бе опитал да го отстрани хирургически, но накрая бе прибягнал до груба сила. В лудостта му се забелязваше някаква методичност. Внимателно бе проучил нещата. Какви инструменти се използват, за да извадиш едно око? Скалпел за рязане и форцепс, за да се измъкне очната ябълка от кухината. Какво друго? Според Лийч убиецът не беше лекар, но тогава откъде се бе снабдил с нужните инструменти? Дали нямаше лекари в семейството му? Не беше много вероятно, но все пак би могло. Откъде може да се купят хирургически инструменти? Има ли специални магазини? Търговски панаири, може би? Отбеляза си наум да провери.

Декстър спря пред участъка и забързано влезе. Сержантът на рецепцията й кимна, докато тя прокарваше през апарата картата си и пое нагоре по стълбите. Кабинетът на Андъруд се намираше на третия етаж и тя малко се позачерви, докато стигне дотам. Андъруд седеше с гръб към вратата и гледаше през прозореца. Беше облякъл сакото си. Декстър не пропусна да забележи, че косата му е рошава.

— Добре ли сте, сър? — попита тя.

Андъруд се обърна и леко се усмихна. Ръбчетата на клепачите му бяха потъмнели и той изглеждаше изтощен.

— Добре съм, Декс. Сигурно е грип.

— Да, напоследък върлува грип.

— Винаги е така.

Декстър се подготви за това, което предстоеше.

— Нося добри новини, сър — каза тя и извади едно сгънато листче от джоба си. — За написаното на стената в дома на Луси Харингтън. — Наслаждаваше се на триумфа си и внимателно наблюдаваше лицето на Андъруд, докато говореше. — Това е откъс от едно стихотворение. Приятелят ми в библиотеката ми направи копие. Заглавието е „Сбогуване“…

— „Сбогуване: За сълзите“ — прекъсна я той. Взе едно листче от бюрото си и го прочете на глас: — Написано е около 1620 г. от Джон Дон.

Вдигна поглед към нея. Декстър се опита да прикрие разочарованието си, но не успя.

— Извинете, че ви питам, сър, но откъде, по дяволите, разбрахте?

Декстър беше бясна. Животът винаги й отмъкваше нещо под носа точно когато то започваше да изпълва сърцето й с вълнение.

— Ще ти кажа в колата. — Взе ключовете от бюрото си и ги подхвърли на Декстър. — Ти ще караш.

 

 

Колата изпълзя от натовареното движение в Ню Болдън и се насочи към Кеймбридж. Андъруд седеше на предната седалка и усещаше как гърбът му се облива в пот. Чувстваше се празен — сякаш единственото нещо, което го определяше сега, бе болестта и изтощението. Значи така се чувства човек, когато най-сетне разбере, че животът му е безсмислен. От години се подготвяше за този момент, но въпреки това той го ужили като стършел. Мислите му се лутаха през събитията от предната вечер. По-късно щеше да се обади на Харисън за регистрационния номер на колата. Декстър леко се извърна към него, когато най-сетне излязоха от натовареното движение и потеглиха с удобната скорост от сто и десет километра в час.

— Ще ми кажете ли какво става, сър?

— Тази сутрин към осем часа ми се обади д-р Хедър Стасман. Тя чете лекции в университета. Беше доста уплашена. Смята, че вчера й е позвънил убиецът на Луси Харингтън.

Декстър с мъка успяваше да следи пътя.

— Вчера по пощата получила писмо с един стих. Следобед й се обадил някакъв мъж, попитал я дали е получила писмото му и й казал да гледа новините. Не споменал за Луси Харингтън, но познай кое било стихчето…

— Не сбирай океани да ме удавят в твоето кълбо?

— Позна.

— Но написаното на стената още не е огласено. Как е разбрала, че нашият човек говори за Луси Харингтън?

— Добър въпрос. Струва ми се, че скоро ще узнаем.

— Защо се е обадил на нея? Коя е тя?

— Специалист. Преподавател в колежа „Саутуел“. Миналата година е издала книга за поезията на Джон Дон. Доста важна клечка. Американка. — Андъруд се намръщи, когато отстрани изникна огромното туловище на електроцентралата на Ню Болдън. — Казал й да гледа новините и да обясни всичко на полицията.

— Да обясни на нас ли?

— Смахнато, нали?

 

 

Наближиха Кеймбридж от север, влязоха през входа за колежа „Гъртън“ и след това завиха наляво по Честъртън Роуд. Бавно заобиколиха града по околовръстния път, като Декстър енергично лъкатушеше, за да избягва велосипедистите, докато не завиха надясно на Паркърс Пийс и не се озоваха на Ленсфийлд Роуд. Колежът „Саутуел“ се намираше в южния край на града и задната му страна бе обърната към реката. Андъруд накара Декстър да паркира пред Музея „Фицуилям“ и двамата изкачиха стълбите към портиерната на „Саутуел“. Декстър потрепери. По това време на годината в Кеймбридж винаги беше студено, точно като в източната част на Лондон.

Колежът „Саутуел“ представляваше смесица от архитектурни стилове, която бе резултат от хаотичното разрастване на сградите през вековете. Първата четириъгълна постройка от шестнайсети век бе обградена от саксии и бе много по-приятна на вид от мрачната викторианска сграда, издигната отзад. Както бе в много други колежи, нуждата от малко повече удобства бе предизвикала появата на по-модерната сграда на общежитията, която неловко стърчеше до градината като неканен посетител на семейно събиране.

Портиерът насочи Андъруд и Декстър към стаите на Стасман във втората сграда. Декстър тактично забави ход в основата на старото дървено стълбище и пусна Андъруд да мине пръв. Знаеше, че изкачването ще бъде по-трудно за него, отколкото за нея. Стасман ги бе чула да приближават и вече ги очакваше на вратата на апартамента си на площадката на първия етаж.

— Инспектор Андъруд? — протегна ръка тя.

Андъруд остана впечатлен. Стасман имаше гъста, дълга до раменете черна коса и искрящи бистри сини очи. Освен това ръкостискането й беше крепко.

— Радвам се да се запознаем, д-р Стасман — постара се да не зяпне Андъруд. — Това е сержант Декстър.

— Приятно ми е да се запознаем, сержант — каза Стасман, но не протегна ръка. Декстър не се засегна, беше свикнала с това. Стасман ги въведе вътре. В дневната цареше обичайното за един научен кабинет безредие. Една от стените бе отредена само за книги, от пода до тавана. Декстър прокара поглед по заглавията: много книги с поезия и биографии. Повечето не й бяха познати. Върху бюрото на Стасман имаше огромна купчина хартия, която заплашваше всеки момент да се разпилее на килима. Компютърът й беше старомоден „Макинтош“, който изглежда усещаше тежестта на годините. Имаше две кресла и Андъруд признателно се отпусна в едното. Декстър остана права.

Стасман се облегна на бюрото си. Очите на Андъруд се плъзнаха по очертанията на стегнатите й крака. Джулия също имаше великолепни крака. Желанието и отчаянието отново го завладяха — двойната спирала пак пламна в сърцето му. Прокашля се.

— Д-р Стасман, бихте ли запознали сержант Декстър и мен с вчерашните събития и бихте ли ни обяснили защо ни се обадихте?

— Разбира се. Вчера получих това писмо. — Тя подаде плика на Андъруд. Той внимателно го хвана за крайчеца. Стасман продължи: — Не го отворих веднага. Телефонното обаждане дойде след шест часа вечерта, когато се прибрах от лекция. — Тя си запали цигара. Ръцете й леко трепереха. — Мъжът ме попита дали съм получила писмото му. Досетих се, че говори за това писмо, извадих го от чантата си и го отворих. Попита ме дали разпознавам текста. Казах, че го разпознавам и че е от „Сбогуване: За сълзите“. — Стасман погледна към Декстър и поясни: — Това е стихотворение от Джон Дон.

— Знам — остро отвърна Декстър.

— Каза ми да гледам новините и да обясня на полицията. После затвори.

— Имаше ли акцент? — попита Андъруд.

— Беше британец. Не бих могла да кажа нищо по-конкретно.

— А какво си помислихте тогава? — попита Декстър.

— Ами… боя се, че не беше нищо особено. В академичния свят има много злоба, сержант Декстър. Моята работа предизвика доста спорове. Предположих, че някой просто се опитва да ме уплаши. А после гледах късните новини.

— За Луси Харингтън ли? — внимателно я наблюдаваше Андъруд.

— Да. И изпаднах в паника. Разбирате ли, името Луси Харингтън е важно в контекста на поезията на Джон Дон.

— Как така? — започна да си записва Декстър.

— Дон е от групата английски поети, творили в края на шестнайсети и началото на седемнайсети век. Впоследствие те стават известни като поетите метафизици.

— А това е областта, в която вие специализирате, така ли? — попита Андъруд и погледът му се плъзна настрани.

— Да. Докторската ми дисертация беше посветена на стилистичните различия между Дон и неговия съвременник Джордж Хърбърт. Наскоро публикувах книга върху живота на Дон.

— Какво точно означава „метафизик“? — Декстър явно бе объркана.

— Буквално означава „отвъд физиката“. През Ренесанса се извършва културна революция, която насърчава писателите и философите да поставят под съмнение общоприетите принципи на научната и на религиозната мисъл. — Стасман забеляза, че Декстър престана да си записва. — Поетите метафизици се опитват да се занимават с интелектуални проблеми, които науката не може да обясни.

— Например?

— Любовта, животът, духовността, Бог, смъртта. Каквото се сетите. Творбите им представляват аргументи и изследване на идеите, с които са свързани тези „метафизични концепции“. Джон Дон е най-известният и най-талантливият поет метафизик.

— Споменахте, че тези произведения са аргументи — опитваше се да проумее Андъруд.

— Да, повечето от тях. Не забравяйте, че през шестнайсети и седемнайсети век писаното слово е имало по-малко значение от изговореното. Всъщност малцина са умеели да четат. Произведенията на Дон са били публикувани едва след смъртта му. Докато е бил жив, те са били четени предимно пред приятели и групи от интелектуалци съмишленици.

— Споменахте, че името на Луси Харингтън е важно? — попита Декстър.

— То ми помогна да направя връзката. Разбирате ли, Луси Харингтън, или по-точно Луси Харингтън, графинята на Бедфорд, ако трябва да използваме пълната й титла, е била една от покровителките на Дон. Принадлежала е към групата на духовните му съмишленици, така да се каже. Когато научих, че името на убитото момиче е Луси Харингтън, веднага си дадох сметка, че мъжът по телефона иска да разбера точно това. Уплаших се и веднага ви се обадих.

При тези думи по гърба на Андъруд пробягаха тръпки. Това бе първият намек, че убиецът е избрал Луси Харингтън целенасочено. Изборът на жертвата бе смущавал Андъруд — беше пълно с по-лесни мишени: ученичките, проститутките зад гарата на Ню Болдън. Защо да рискува да напада толкова известна личност, ако тя няма особено значение? Внезапно му се стори, че везните са се наклонили е тяхна полза. Но дали наистина беше така? В крайна сметка, убиецът бе искал да се случи точно това.

— Д-р Стасман, бих искал да ни изготвите списък на хора от обкръжението на Дон. На хора като Луси Харингтън — покровители, приятелки, негови близки.

— Няма проблем.

— Стихчето, което ви е изпратил, беше написано и на стената на банята на Луси Харингтън. Това още не е разгласено. Запазете го в тайна — каза Андъруд.

— Мили боже! — потрепери Стасман. — Смятате ли, че този извратен тип ще започне да преследва и мен?

— Сещате ли за някой свой познат — за студент или за някой друг, — комуто би хрумнало подобно нещо?

Стасман поклати глава:

— Не. Имам няколко остроумни бивши приятели…

— Не се съмнявам — ненужно вметна Декстър. Андъруд я изпепели с поглед и тя побърза да добави: — Нима това не важи за всички ни?

— Мъжът, който ви се е обадил, ви е помолил да ни обясните стихотворението. Бихте ли го направили? Може това да ни помогне някак. Имайте предвид, че и двамата не разбираме от тези неща — каза Андъруд.

Стасман се обърна и взе два листа от бюрото си. Подаде единия на Декстър, а другия — на Андъруд. Опита се да събере мислите си.

— Това е текстът на стихотворението. Ще ви го прочета, а вие следете текста. Както ви казах, творбите на Дон са писани, за да бъдат четени на глас.

Стасман започна да рецитира стихотворението по памет. Погледът й се зарея през прозореца, докато говореше, и се спря на шпила на параклиса на колежа.

Нека оттук запратя

сълзите си в лицето ти.

Като монети ги изсича твоят лик и твоя образ крият.

Така създадени, добиват смисъл

и ти си

в бременната им утроба.

Плод са на дълбока скръб и знак за още по-дълбока,

когато са от теб отронени.

Затуй тук, на брега, сме нищо, аз и ти.

 

Върху кръглото кълбо

майсторът изкусен може да постави

Европа, Африка и Азия

и мигом да превърне доскоро нищото във всичко.

Тъй всяка капка от твоите очи

в кълбо превръща се, в нов свят, роден от този образ,

докато сълзите ти, слети с моите, не потопят

с изпратени от теб води света и мойте небеса.

 

О, ти, що повече си от луна,

не сбирай океани да ме удавят в твоето кълбо

не ме убивай с мъката си,

не смущавай сърдечните ми глъбини.

Смири ти вихъра

на свойта скръб,

че дишаме с теб с едно дихание

и всеки е раним и наранява.

Един твой дъх — и край на моето съществувание.

Декстър погледна към Андъруд и сви рамене. Стасман улови жеста й с ъгълчето на очите си и си пое дълбоко въздух.

— Това е произведение, с което поетът се разделя с някого. С това стихотворение Дон казва сбогом на обичан от него човек. Целият текст е изграден около едно кончето — разгърната метафора. Това е разпространен похват сред поетите метафизици. В този случай кончетото е, че сълзите на всеки влюбен крият образа на човека, завладял сърцето му. Обърнете внимание на началните стихове: Нека оттук запратя/сълзите си в лицето ти./Като монети ги изсича твоят лик и твоя образ крият. С други думи Дон казва: „Остави ме да плача, сълзите ми ще добият смисъл, защото в тях се крие твоето отражение“.

Стасман отпи глътка кафе от чашата на бюрото си и седна на свободния стол. Сега се намираше точно срещу Андъруд и адресира анализа си към него:

— Но Дон не спира дотук. Той развива идеята. Това е поетичният аргумент, за който ви споменах преди малко. Той включва един сексуален образ: … и ти се криеш в бременната им утроба — сълзите са преизпълнени с образа на неговата любима. Представете си силуета на бременна жена. А след това като презрелия плод на болката (Плод са на дълбока скръб…) те се отронват на земята. — Погледна Андъруд право в очите. — Следите ли мисълта ми?

— Горе-долу — излъга той.

— Във втория стих аргументът преминава в следващата фаза. Знаете ли какво означава микрокосмос?

Андъруд поклати глава. Веднъж Джулия му каза, че в интелектуално ниво е примат. Не че имаше представа какво точно означава това.

— Това е миниатюрно копие на нещо голямо — например стая, която представя целия свят, или, както виждаме във втория куплет, една сълза, символизираща цяла планета. Дон твърди, че майсторът изкусен може… да превърне доскоро нищото във всичко. С други думи, през призмата на неговите аргументи сълзите могат да се разглеждат като планети, като отделни светове. След това Дон прокарва идеята, че когато сълзите на влюбените се слеят, въображаемият свят, който са създали, бива разрушен от нещо подобно на библейския потоп: … докато сълзите ти, слети с моите, не потопят/ с изпратени от теб води света и мойте небеса.

— Библейски потоп ли? — Андъруд си спомни невъобразимата бъркотия, която цареше в дома на Луси Харингтън — кървавата вода, която бе отмила и съсипала всички веществени доказателства. Харисън бе изложил сходна идея предния ден. Андъруд се вгледа в страницата и насочи вниманието си към третия куплет.

— Последният куплет съдържа стиха, който бе написал на стената: Не сбирай океани да ме удавят в твоето кълбо. — Опита се да проумее значението му. — Да не би да твърди, че любимата му е като луната и влияе на приливите?

Стасман кимна.

— Почти. Дон твърди, че любимата му е по-могъща от луната, че силата на волята й е по-голяма от мощта на природата, че тя може да събере океани от сълзи, които са в състояние да унищожат цели светове.

— Очи. Вода. Кръв — тихо изрече Декстър.

Стасман се обърна към нея:

— Това ще ви помогне ли? Искам да кажа, думите ми имат ли нещо общо със случилото се с онова момиче?

— Може би. Има някои общи черти — отвърна Декстър, избягвайки погледа й.

— Какво например? Ако ми кажете, може би ще успея да ви помогна — настоя Стасман.

— Съмнявам се. Във всеки случай, не можем да правим важни подробности от важно разследване достояние на обществото — заяви Декстър, а погледът й остана прикован върху страницата с бележки, които не проумяваше.

— Аз не съм обществото. Освен това в мой личен интерес е да успеете да заловите този тип. В крайна сметка той знае къде живея. Вече ме е избрал.

Този път гласът на Стасман прозвуча по-остро. Декстър го забеляза. Андъруд също.

— Искам да ви попитам нещо, д-р Стасман — обади се инспекторът. — Очите имат ли някакъв специален смисъл или значение в метафизичната поезия?

— Очите ли? — поколеба се за миг Стасман върху въпроса на инспектора. — Да, по най-различен начин. Вече ви споменах за концепцията за микрокосмоса. В „Сбогуване: За сълзите“ микрокосмосът са сълзите на двамата влюбени. Дон използва очите със същото значение и в други свои произведения. Цели вселени или планети се побират в очите на любимия човек. Едно от стихотворенията му се нарича „Щастливото утро“, например. Дон се събужда и съзира собственото си отражение в очите на любимата си: Лицето ми е във очите ти, а твоето е в моите/ сърцето се оглежда във лицето./във двете прелестни полукълба/без ледения Север и чезнещия Запад. Разбирате ли какво се опитва да ни внуши?

Андъруд поклати глава. Стасман продължи:

— Всяко око е полукълбо — половината свят. Заедно двете отражения представляват цял нов свят, едно съвършено образувание без враждебността на скования от ледове Север или залезите на „чезнещия Запад“.

— Напомня на песните на „Спандау Балей“, ако питате мен — заяви Декстър.

— Какво друго, д-р Стасман? — попита Андъруд. Водеше си подробни бележки и не очакваше с нетърпение момента, когато по-късно трябваше да седне да обмисли всичко.

— Още нещо ми прави впечатление — Помните ли стиха от „Сбогуване: За сълзите“, който ми бе изпратен? Не сбирай океани да ме удавят в твоето кълбо… Както вече ви казах, тук става дума за силата на човешката воля. За разлика от системите за вяра в божественото, хуманистичната мисъл през Ренесанса подчертава значението на рационалното у човека. В стихотворението „Изгрев“ Дон лежи в леглото заедно с любимата си и говори на слънцето. Опитва се да внуши, че неговата воля, представена от затворените му очи, е по-могъща от слънцето: Лъчите ти, тъй силни и свещени!/Какво си си въобразило?/Аз мога да те затъмня с едно примигване,/ала очите ми не искат от нея да се отделят. Може би вашият убиец смята, че с помощта на рационалния си ум ще успее да създаде един нов свят.

— Един рационален ум не би направил онова, което е извършил той — пренебрежително подметна Декстър. — Този тип е смахнат.

— Не го подценявай. Той е много внимателен, дори педантичен — намеси се Андъруд. — Смята, че действа рационално. Засега всичко става така, както иска той. Може би се мисли за природна стихия. Ние сме тук, нали? По негова воля. Това наистина се случи.

— А дали ще изчезна, ако той реши, че вече не му трябвам? — попита Стасман.

Андъруд се замисли за миг.

— Честно казано, не знам. Инстинктът ми подсказва да ви отговоря отрицателно. Който и да е този човек, той е решил да общува с нас чрез вас. По някаква причина смята, че вие разбирате какво е намислил. Искам да останете тук. Може да се опита отново да се свърже с вас. От съображения за сигурност ще разпоредя от днес следобед пред стаята ви да пази униформен полицай. Ще наредим на портиерите да заключват вратите на колежа рано и да пускат само хора, които познават. Съобщете им имената на посетителите си предварително, за да могат да ги проверят, когато дойдат. Стаята ви е безопасна. Намира се на първия етаж и има само един изход. Препоръчвам ви да прекарвате максимално дълго време в колежа. Това приемливо ли е за вас?

— Да, струва ми се — размисли Стасман. — Налага се да излизам единствено за лекциите си, а следващата ми лекция е чак в средата на другата седмица. Мога да се храня в колежа.

— Направете го. — Андъруд написа три телефонни номера на лист хартия и й го подаде. — На първите два номера можете да се свържете с мен или със сержант Декстър, ако той отново ви позвъни или ако ви хрумне още нещо. Третият е номерът на факса ни. Веднага ще се свържем с полицейското управление на Кеймбридж и ще наредим да поставят охрана пред стаята ви още днес. Съгласна ли сте?

Стасман погледна телефонните номера на листа.

— Не съвсем, но изглежда нямам особен избор.

— Всичко ще бъде наред. Ако преценим, че сте изложена на опасност, ако този тип ви заплаши по телефона или нещо подобно, ще ви настаним в хотел или на друго сигурно място. — Андъруд се изправи. — Благодаря ви за помощта. Няма да се преструвам, че разбрах всичко, което ни казахте, но схванах основното.

— Ако се сетя за още нещо, ще ви уведомя.

Стасман внезапно се почувства съвсем мъничка и уязвима. Андъруд вероятно усети това, защото отново стисна ръката й, този път с повече внимание. Задържа я в своята малко по-дълго, сякаш омагьосан за миг от тези бистри сини очи. Декстър се обърна и отривисто напусна стаята. За части от секундата Андъруд изпита усещането, че на света вероятно все пак има мъничко красота, отразена в прекрасните очи насреща му. Сетне се извърна и си тръгна с надеждата убиецът на Луси Харингтън да не е виждал снимка на Хедър Стасман.