Ед О'Конър
Най-дългата нощ в годината (20)

20

Харисън пиеше вече петото си кафе, а още не бе станало обяд. Сутринта бе относително успешна и той си даваше ясна сметка за ползата от съвместната си работа по случая с полицай Дженсън. Освен чисто естетическите преимущества, тя работеше със сърце и изгаряше от желание да направи добро впечатление. Освен това с удоволствие ходеше за капучино. Скоро ще я покани да изпият по бира — приличаше на човек, който обича да ходи на кръчма. Харисън се питаше дали кокетниченето й няма някой ден да я вкара в беля — надяваше се да е наблизо, когато това се случи.

През последните три часа двамата бяха проверявали сведенията от предварителните разпити на съседите. Госпожа Едит Джаксън, възрастна дама от една от разположените в полумесец къщи на Ландън Роуд, беше споменала пред Харисън, че си спомня за бял микробус като използваните от Службата за защита на животните, който бил паркиран пред къщата й в нощта на убийството на Луси Харингтън. На следващата сутрин вече го нямало. Сутринта Дженсън разговаря със Службата и установи, че хората им обикновено използват бял „Форд ескорт“ 1.8. Свали снимка на колата от страницата в Интернет на един търговец на автомобили „Форд“ и по съвет на Харисън я занесе в къщата на старата дама. Госпожа Джаксън не беше сигурна, но потвърди, че забелязаният от нея микробус много прилича на колата от снимката.

Все пак беше нещо, макар че Харисън не се въодушеви особено. Дори ако това беше микробусът на убиеца на Луси Харингтън, не разполагаха с нищо друго — нито с регистрационния номер, нито с описание на убиеца. В страната имаше хиляди бели микробуси „Форд“, само в района на Ню Болдън бяха стотици. Сведението на Андъруд за синьото беемве, забелязано на Хартфийлд Роуд, не беше по-обещаващо. Беше се обадил в Агенцията по пътищата и превозните средства и ги бе помолил да пуснат номера в компютъра си. Така се бе сдобил с име и адрес в Ню Болдън — Пол Хейър, Блосъмс, номер 17. Харисън познаваше района — имаше предимно самостоятелни къщи на заможни бизнесмени, които се намираха на около три километра от дома на Луси Харингтън.

Потърси данни за Хейър и в полицейските управления в Ню Болдън и в Кеймбридж. През последните пет години го бяха глобявали два пъти за незначителни нарушения, свързани с превишена скорост. Едва ли можеше да се нареди в списъка на първите десетима най-вероятно кандидати. Според данните Хейър се занимаваше с недвижима собственост и беше диригент на камерния оркестър на Ню Болдън. „Стълб на обществото“, каза си Харисън и прецени следата като задънена улица. Той обаче беше твърде опитен, за да не допусне очевидното — ако Хейър е бил в околността същата вечер, можеше да е забелязал нещо. Струваше си да поговори с него.

По нареждане на Декстър, Дженсън бе започнала да изготвя списък на всички, които бяха арестувани за влизане с взлом в района на Ню Болдън и на Кеймбридж през последните пет години. Списъкът беше доста дълъг и обхващаше Питърбърг, Кеймбридж, Ню Болдън и Илай, както и околните села. Почти стотина заподозрени с арести все още живееха в околността. Щеше да отнеме време да проверят всички. Дженсън реши да изчака и лично да съобщи на Андъруд. Щеше да провери дали някой от тях не притежава бял микробус „Форд“. Вероятно всички имаха.

Дженсън започна да пресява и огромната купчина с извършените обири, като се опитваше да намери прилики с начина, по който убиецът бе влязъл в дома на Луси Харингтън. Задачата бе досадна и Харисън с радост се бе отървал от нея. Много от докладите за престъпленията бяха съвсем повърхностни или съдържаха само откъслечни подробности. Трудно щяха да успеят да направят връзките. Дженсън обаче отбеляза най-големия успех тази сутрин. Бяха й се обадили от лабораторията и бяха съобщили, че намерените от Декстър венчелистчета миналата вечер съвпадат с откритите от Андъруд под задната врата на дома на Луси Харингтън. Бяха от цветето Saintpaulia ionantha — африканска теменужка. Харисън вече знаеше със сигурност онова, което Декстър и Андъруд бяха подозирали — че убиецът на Луси Харингтън се бе скрил в гората зад къщата й и бе чакал тя да излезе, а след това бе влязъл през задната врата.

— Но защо е носил цветя, сержант? — попита Дженсън. — Не мислите ли, че е имал да мисли за по-важни неща?

— Майка ми отглежда африкански теменужки — отвърна Харисън. — Типично занимание за стари хора, нали?

— Не ме питай. Аз познавам само розите — подсмихна се Дженсън.

— Значи си свикнала с малките бодилчета, така ли?

— Налага се, след като работя тук.

Дженсън имаше остър ум, а това допадаше на Харисън. Реши да я понатисне още малко:

— Явно се движиш не с когото трябва.

Този път Дженсън само му се усмихна. Харисън не помнеше откога работата не му бе доставяла такова удоволствие.

— Тогава ще събера още сведения за тези цветя — каза тя, — ще проверя къде могат да се купят тук и така нататък.

Дженсън отново се превърна във въплъщение на деловитостта. Харисън усещаше кога е време да се оттегли. Не бързаше. Преследването беше много по-приятно от основното събитие. Телефонът иззвъня. Дженсън вдигна и подаде слушалката на Харисън:

— Андъруд е, сержант. Май се обажда от мобилния.

Харисън пое слушалката:

— Сър? Нещо интересно?

— Объркващо — отговори Андъруд. — Провървя ли ви с микробуса или с номера на онази кола?

— Почти сигурни сме, че става дума за „Форд Ескорт“ 1.8. Останалото са само догадки. Никой друг не е забелязал копелето.

— Ами онова беемве? — попита Андъруд малко по-тихо.

— Регистрирано е на името на някой си Пол Хейър, Блосъмс, номер 17. Местен бизнесмен. Има няколко глоби за превишена скорост, но нищо по-сериозно.

— Повикайте го.

— Сигурен ли сте, шефе? На мен ми се струва ялова работа.

— Ще го разпитам днес следобед. Доведете го двамата с Дженсън.

На около трийсетина километра от участъка Андъруд изключи мобилния си телефон. Значи съперникът му се казваше Пол Хейър. Господин и госпожа Пол Хейър. Тази мисъл рикошира в главата му като топка за скуош. Затвори очи. Пол и Джулия Хейър. Джулия сигурно вече се тревожеше за него и се питаше къде е, защо не се е прибрал и не се е обадил. Майната й, нека да страда, горчиво си рече той. Мъките едва сега започваха и той щеше да се възползва максимално. Останало му бе единствено страданието. Следобед щеше да погледне в очите мъжа, който спеше с жена му. Андъруд се запита какъв ли кошмарен свят би могъл да създаде от отраженията, които щеше да види в тези очи.