Ед О'Конър
Най-дългата нощ в годината (43)

43

Следобед Сузи Хънт се прибра у дома малко след четири часа. Беше престанала да обръща внимание на умората и действаше като на автопилот: завърти ключа, свали си палтото, включи чайника, извади бисквити от кутията. В къщата нямаше и следа от Кейти. Сузи се отпусна тежко в любимото си кресло и набра номера на мобилния телефон на Кейти за десети път през последните шест часа. Никакъв отговор. Започваше да я обзема тревога. Все пак, каза си тя, Кейти е вече голямо момиче, не за пръв път не се прибира през нощта. В наше време човек трябва да дава свобода на младите, защото в противен случай стават потайни и започват да те мразят. Не искаше Кейти да се превръща в неин враг. И без друго нямаш много приятели. Чайникът се изключи. Сузи изстиска каквото можа от едно доста поизхабено пакетче чай и отново се отпусна в креслото. Звънна телефонът. Подсмихна се — сега щяха да започнат извиненията. Сузи ги бе чувала и преди, най-вече от собствената си уста.

— Ало?

— Майката на Кейти ли е? — нападателно попита женски глас.

Сузи усети как я обзема нерешителност.

— Обажда се Джун Райли, майката на Стиви. Той там ли е?

— Тук ли? Не. Не съм виждала нито него, нито Кейти, откакто излязоха снощи. Допуснах, че са преспали у вас.

— Само почакайте да ми падне в ръчичките този малък негодник! Трябваше да ми се обади.

Сузи се надигна в креслото:

— Почакайте… Смятате ли, че са добре?

На петнайсетина километра оттам небето вече притъмняваше и черните телца на птиците се бяха подредили едно до друго по телефонните жици, когато Джими Джарет минаваше с микробуса си по Блайндманс Лейн на излизане от Афтън. Беше в лошо настроение — бе станал в пет сутринта и трябваше да е приключил още преди час. Забавиха го в една ферма близо до Ивбъри, за да поправи портата на един обор. Лесно подмени пантите, но колът на портата беше изгнил и се счупи, когато завинти за него новите панти. Наложи се да го подмени, а това означаваше да шофира около двайсет и пет километра до дъскорезницата в покрайнините на Ню Болдън.

Оставаше му да свърши още нещо, преди да вдигне уморените си крака, но работата изглеждаше доста простичка — трябваше набързо да боядиса с хидро устойчива боя една ръждясала порта между две ниви. Бързо откри откъде се влиза и видя в далечината портата между двата имота. Знаеше, че не бива да отива дотам с колата, но наоколо не се виждаха животни и почвата му се стори твърда. Подкара надолу по склона и паркира близо до портата. Огледа я набързо и извади четките си от багажника. Недалеч, в подножието се чуваше веселото ромолене на поток. Джими започна да нанася боя върху най-ръждясалите части на портата. Звънна мобилният му телефон.

— Точно сега ли намери? — промърмори той и започна да рови в джобовете си за телефона. Най-накрая успя да го намери, но телефонът беше изключен. Звънеше нещо друго. Огледа се объркано наоколо. Дали някой не се криеше сред дърветата? Тръгна по посока на звъненето — към горичката, към потока. По пръстта се виждаха следи от автомобилни гуми. Джими ускори крачка, прескочи потока и погледна надолу по брега. Дъхът му спря.

Фиестата на Стиви Рейли се намираше на брега на канавката — предницата й беше във водата, а задната й част бе във въздуха. Джими не виждаше вътре да има хора. Мобилният телефон на Кейти Хънт спря да звъни.

— Мили боже! — възкликна Джими и се спусна бързо по насипа, като се хлъзгаше в калта и проклинаше, докато краката му не потънаха във водата. Беше останал без дъх. Остаряваш, Джим. — Има ли някой?

Наведе се и надникна през отворената врата на шофьора, като пъхна главата си в колата. Онова, което видя, щеше да го преследва цял живот.

Сузи Хънт ядосано тресна слушалката. Двете с Джун Райли бяха решили тя да продължи да звъни на мобилния телефон на Кейти до шест часа. След това Джун щеше да започне да звъни по болниците, а Сузи щеше да се обади в полицията. Времето напредваше мъчително бавно, а тревогата на Сузи ставаше все по-силна. Гризеше ноктите си и изпуши нервно всичките десет цигари в пакета. В пет и половина звънна телефонът й.