Ед О'Конър
Най-дългата нощ в годината (48)

48

Хедър Стасман вечеря в столовата на колежа. Макар вероятността да бъде въвлечена в поредния жесток интелектуален спор с д-р Маккензи да не й беше никак приятна, беше й омръзнало да стои като затворник в жилището си. Освен това снимките на жертвите на убийствата в Ню Болдън я бяха разстроили — искаше й се да бъде сред хора.

По стечение на съдбата Маккензи и кликата му я оставиха на спокойствие. Вероятно присъствието на униформения полицай на вратата ги изнервяше — всеки имаше своите неприятни тайни. След вечеря Хедър Стасман се оттегли в топлата всекидневна с чаша кафе и с вече разпокъсаното си томче „Песни и сонети“ на Джон Дон. Древната стая беше полупразна и тя признателно потъна в сигурността на едно кресло с висока облегалка пред камината. Икономът й поднесе брендито, което беше поръчала на вечеря, и разбута горящите пънове в камината пред нея. Във високия стар каменен комин се разхвърчаха искри, просветвайки в ярко оранжево, преди да изчезнат завинаги.

Стасман се опита да подреди мислите си. Не беше лесно — наведе се напред в креслото и се постара да опрости онова, на чието усложняване бе отдала целия си живот.

Какви са основните теми в поезията на Дон?, запита се тя.

Любовта, сексът, религията, смъртта.

Поезията му отразява несигурността на времето. Опитва се да слее религията с науката. От значение е и хуманистичната слабост към класическата философия. Ето, убиецът на Харингтън и на Дръри я беше попитал за музиката на планетите. Дон бе един от малкото автори, които разработваха тази идея на основата на творбите на Аристотел и на Питагор.

Една цепеница изсъска и огнените езици припламнаха. Стасман се стресна. Огледа се наоколо. Бяха останали само професор Проктър и д-р Уъф — и двамата почти не бяха на себе си и очите им гледаха отнесено под полупритворените клепачи. Брендито имаше приятен вкус и тя с наслада завъртя топлата течност в устата си. Все пак Кеймбридж имаше някои предимства.

И така, стиховете на Дон са по същество хибридни — те включват често противоречащи си една на друга идеи. Животът на самия поет също бе донякъде противоречив. Дон беше роден католик, потомък на мъченика сър Томас Мор, а бе станал прочут англиканец. В края на живота си бе протестантският председател на управляващото тяло на катедралата „Свети Павел“.

Стасман се запита дали убиецът е религиозен? Не бе цитирал нито една от силно религиозните творби на Дон. Но въпреки това религиозната несигурност бе от огромно значение за разбирането на избрания от него поет. Любопитно.

Отново насочи вниманието си към книгата и прелисти до „Сбогуване: За сълзите“. Убиецът беше написал един стих от тази творба — „Не сбирай океани да ме удавят в твоето кълбо“ — на стената в дома на Луси Харингтън. Стасман потрепери при спомена за ужасната снимка на обезобразеното лице на Харингтън.

Основна тема на стихотворението е раздялата. Това е сбогуване — прощална поема. Кончетото се основава на идеята за отражението. Лицето на всеки от влюбените се отразява в сълзите на другия. Сълзите на жената отразяват лицето на поета и обратно.

Стасман се намръщи, когато в съзнанието й започна да се оформя една мисъл. Препрочете част от първия куплет:

… като монети ги изсича твоят лик и твоя образ крият.

Така създадени, добиват смисъл

и ти си

в бременната им утроба.

Плод са на дълбока скръб и знак за още по-дълбока…

Това беше симбиоза. Неговите сълзи добиваха смисъл чрез нейния лик. И обратно, неговият образ даваше смисъл на страданието й.

„… ти си в бременната им утроба…“

Стасман си спомни, че и други писатели, съвременници на Дон, използват подобен образ: идеята, че човек изглежда като „бебе“ в очите на любимия не бе рожба на Дон. До този момент не бе разсъждавала задълбочено върху този образ, но значението му беше очевидно — човек се чувства емоционално уязвим и зависим, когато е влюбен, и изпитва нужда да му отговорят с безусловна обич точно като невръстно дете.

Пред кого разкриваме уязвимостта си? В чии очи винаги изглеждаме като деца? На родителите си, вероятно на бабите и дядовците си.

Стасман се загледа в златисточервените дълбини на брендито си и съзря там собственото си разкривено отражение. Спомни си за баща си, за това как бе удавил таланта си в бутилката с бренди и бе превърнал черния си дроб в тухла. „Да се опитваш да разгадаеш мислите на един поет е все едно да плетеш със спагети“, бе й казал той веднъж. Споменът извика усмивка на устните й. Толкова й липсваше. Тя винаги щеше да си остане бебе в неговите сълзи.

Мъртвото момиче е кончетото на убиеца — шокиращият образ в сърцевината на неговите аргументи. Сами по себе си жертвите нямат друго значение.

— Ако тези жени не значат нищо за теб — прошепна Стасман в чашата си, — тогава с кого всъщност се сбогуваш? Кой придава смисъл на болката ти?

На второто местопрестъпление убиецът беше оставил откъси от две стихотворения: „Първата годишнина“ и „Треска“. Стасман разлисти книгата си.

И двете стихотворения са свързани с болни жени: едната от тях е Елизабет Дръри, а самоличността на жената от „Треска“ не е известна, но е възможно да е била съпругата на Дон. Дали убиецът е изгубил жена си? Или майка си? Дали не се опитва да се сбогува с нея? Дали убийствата не са някакво негово лично прощаване?

Стасман отгръщаше ту на „Треска“, ту на „Първата годишнина“.

И двете стихотворения намекваха, че светът ще изгуби смисъла си след смъртта на героинята. В „Треска“ Дон дори намекваше, че болестта на жената ще се превърне в Страшния съд за света, че огънят на треската й ще обхване в пламъците си цялото творение:

О, мъдреци измъчени, що чудите се

кой ли огън ще изпепели света!

Безпомощни, сте вий да проумеете,

че туй е треската на таз жена.

Същите апокалиптични препратки имаше и в „Сбогуване: За сълзите“, и в „Първата годишнина“. Значи все пак се долавяха някакви религиозни обертонове.

Кога светът се превръща в труп?

Този въпрос не преставаше да тормози Стасман. Убиецът й го бе задал два пъти по телефона — явно беше важно за него. Предполагаше точно определен отговор. Хедър Стасман винаги успяваше по-добре да проумее структурните и интелектуалните страни на една поетическа творба, отколкото заложената в нея емоция. Съсредоточено присви очи. Винаги съветваше студентите си да прилагат прости принципи. Ако не разбирате някое стихотворение, придържайте се към онова, което знаете със сигурност, че представлява то, а не към онова, което си мислите, че може да е. Кой го е написал? За кого е предназначено? Колко куплета има? Колко стиха има във всеки куплет? Как са римувани? Езикът разговорен ли е, или е усложнен? Какви образи използва поетът? Коя е най-основната особеност на поезията?

Остроумието.

Дон е искал да заслепи аудиторията си със своето остроумие, да убеди слушателите в интелигентността си. Творбите му отправят интелектуално предизвикателство, което слушателите му биват поканени да приемат. Тя е неговата публика. Той предизвикваше нея.

Пропускаше нещо и това я дразнеше.

Свещите в дневната меко припламваха. Смътни сенки се извиваха и танцуваха по дъбовата ламперия, размазани и неясни като пещерни рисунки. Вятърът свиреше в комина, а огънят започна постепенно да гасне. Проктър и Уъф бяха отишли да си легнат. Хедър Стасман пресуши брендито си и реши да постъпи по същия начин.