Ед О'Конър
Най-дългата нощ в годината (33)

33

Джон Андъруд, четирийсет и две годишен, лежи полумъртъв в брачното си ложе. Има хронично възпаление на плевралната мембрана на левия си бял дроб и силни болки. По-голямата част от дроба му е разкъсана, покрита е с язви и загнива отвътре. Развалата на един човек. Радиобудилникът му се е включил и той слуша съобщение за уличното движение, но е твърде изтощен, за да го изключи. Краката го болят от изпития алкохол, отровата прониква в костния му мозък и разяжда ставите му. Умът му се лута сред спомените и времето и търси нещо, за което да се хване. „Времето тече съвсем бавно, времето може да направи толкова много…“

Йоркшър. Септември 1981 година. Първият им празник заедно. По-скоро един дълъг уикенд. Три дни се скитаха в Дейлс. Беше студено и влажно. Обиколиха Ингълбърг, Уърнисайд и Пени Гент за един ден. След четирийсетте километра по неравния терен и изкачването на шестстотин метра с неудобни ботуши ставите му крещяха от болка, а краката му бяха покрити с мехури. Но беше фантастично. Чист въздух в дробовете му, безбрежната тишина на върха на Уърнисайд, приятелското махане с ръка на мотоциклетистите по лъкатушещите селски пътища, тежката сладникава миризма на добитък. Беше снимал Джулия до пункта на Английската картографска служба на върха на Ингълбърг — беше изплезила език. Последните десетина километра му се сториха убийствени. Тя беше по-лека и по-издръжлива от него и той трудно успяваше да върви в крачка с нея, макар краката му да бяха по-дълги. Болката направо го убиваше — само представата за топлата кръчма и за удобните канапета го тласкаше напред.

След като изкачиха последното възвишение в Рибълсдейл, Джулия предложи да изпеят някоя песен. Отначало той се засмя, но после бързо се присъедини към нея — нещо в красивите извивки на гласа й внезапно го бе накарало тогава да пожелае да стане по-добър човек, за да се свърже с нея по всякакъв възможен начин. Не знаеше всички думи на „Грийнслийвс“, но следваше нея:

Уви, моя любов, ти ме убиваш,

като ме отхвърляш тъй жестоко.

Андъруд отвори очи. Беше се разплакал насън. Стана от леглото с усилие и с несигурна крачка се запъти към банята. Песента все още отекваше в главата му. Само че сега, когато беше махмурлия и болен, тя започна да го дразни. Особено ужасният и блудкав припев:

Грийнслийвс беше моята радост,

Грийнслийвс беше моето блаженство.

Щеше да й позвъни още днес и да прогони мелодията от главата си.