Ед О'Конър
Най-дългата нощ в годината (23)

23

Кроуън Фрейн спи на пресекулки целия следобед. Умът му мята искри като огнено колело. Лекият сън е царството на съновиденията и Кроуън Фрейн мъчително гази сред кошмари, които се прилепват за него и го теглят надолу. Намира се в дървен кораб, който се носи по водите на тъмно развълнувано море. Наблюдава небето. Чертае карта на звездите, размазани като водни капки на безкрайни черни стъкла. Измеренията и разстоянията болезнено измъчват съзнанието му — опитва се да открие някакъв модел и хармония, но такива няма. Вниманието му привлича астероидът Хирон. Той извършва пълна обиколка около слънцето веднъж на петдесет години, независимо от гравитационните вихри, които затрудняват движението му: ослепително ярко проблясва не, математическа пълнота в рамките на един човешки живот. Представя си музиката на Хирон като бляскаво и оглушително глисандо, едно пълно плъзгане, което се повтаря на всеки петдесет години.

Вижда далечните планети, съзвездия и звездни роеве, блещукащи звезди, които може би вече са мъртви. Може би самият той е мъртъв, може би сетивата и усещанията му са просто светлина и време, изкривени от безбрежното пространство. Други могат да начертаят и да запишат гаснещата му светлина, но той отдавна вече е преминал в забвение, което единствено математиката може да обясни. Умножаване след умножаване — горе, долу, отзад и отпред: наслагване на необятността върху пустотата, върху хаоса и върху времето. Какво ни дава плътност? Самоосъзнаването ни? Волята ни? Съществуват съвсем микроскопични частици, които само математиката може да идентифицира: безкрайно деление и свиване. Бозоните на Хигс ни придават маса и форма. В крайна сметка съществуването ни е осезаемо само на податомно ниво. Кроуън Фрейн знае, че във въртенето на микроскопичните електрони, неутрони и кварки има музика. Тя е безкрайно тиха и остра като нажежено до бяло игла, забита в мозъка. За миг се събужда. Зимната светлина прорязва очите му, но той може да я затъмни само с едно мигване; точно както пердетата закриват градината.

В градината има цветя и избуяла трева. Кроуън Фрейн е дете, което си играе само, нагазило до колене в тревите. Ние сме се появили от пръстта и пак в нея ще се върнем. Смъртта обогатява почвата. Нищо не умира, просто променя формата си — дори Исак Нютон. Кроуън Фрейн си проправя път през паяжината от въглерод и протеини, която ни опростява; през преплетените спирали на киселините, които ни свеждат до поредици от цифри. Всяко мъртво нещо се опростява в почвата, а после ние го всмукваме като частици храна и течност. Смъртта ни обогатява. Тя ни насища целите. Мъртвите са навсякъде: пропити са в тревите и цветята, във водите на реките, във въздуха, който дишаме. Те се преплитат с нас, свързват ни. Ние асимилираме молекулите на мъртвите в нови живи организми. Нищо не умира, просто променя формата си. Кроуън Фрейн долавя в себе си песента на молекулите на безброй мъртъвци. Ако масата може да съществува само на податомно ниво, той би трябвало да представлява милиарди мъртви същини, сплетени в нова същина, изковани в някаква цялост от математиката и от волята. Всяка мисъл, болка, спомен и инстинкт на мъртвите е вътре в него. Той е умножаване на всичко, което е било преди, на всеки, живял преди него. Смъртта живее вечно…

Вижда военния мемориал в старата част на гробището на Ню Болдън. Бяла мраморна стена, върху която са гравирани имената на загиналите в периода 1935–45 година. Обича понякога да ходи там. Пред монолитния къс има двайсетина надгробни плочи, кръстове, посивели под действието на киселинните дъждове и саждите от железопътната линия. Фрейн си е взел калеми от цветята, които растат тук — предимно червени като кръв и бели като кост рози. Научил е много имена и може да разговаря с тях като с приятели: сержант П. Уитакър, редник И. Плъм, капитан Дж. Вихър. Прашинки, ответи в забрава. Фрейн възприема политиката, войната и завоеванията като органична материя, не по-различни по своята същност от стада животни, които се блъскат и се борят за територии или храна. Акули, които разкъсват малки тюленчета: картечници, които разкъсват телата на войници. Испанската армада, която се носи по вятъра като болест, докато накрая той не я запокити на дъното на морето. Човешките дела, които в крайна сметка се свеждат до основни органични функции: раждане, оцеляване, смърт. Останалото е поезия, математика и воля.

Кроуън Фрейн сяда в леглото и отмества полепналата по челото си коса. Тялото му е обляно в студена пот. Силата на рационалния му ум ще надигне затворената в него енергия. Ще бъде готов. Става и се приближава до бюрото си. Около работите му има Saintpaulia ionantha. Пресадил ги е на гроба на баба си от саксии, а оттам — отново в саксии. По това време са великолепно разцъфнали. Знае, че венчелистчетата и крехките стъбълца вече са до такава степен наситени с нейната форма, колкото самият той е пропит от спомена за нея. Когато докосва цветчетата, има усещането, че докосва ръката й.

Сяда и насочва мислите си към събитията от деня. Стигна дотук благодарение на старателното планиране и на рационалната воля. Остават му само концентрацията и енергията. Вече е очертал съзвездията на вероятностите. След като провидението с Луси Харингтън прогърмя през съзнанието му, той започна да развива аргументите си. Не е сигурен къде живее следващата жена. Знае обаче къде работи, наблюдавал я е и е очертал схемата на вероятностите. Акулата надушва кръвта във водата от пет километра. За Кроуън Фрейн човешката уязвимост е още по-очевидна.

„Обичах те и два, и три пъти,/преди лика и името ти да узная“. Във „Въздухът и ангелите“ Дон твърди, че преди физическото си зачеване човешките души съществуват заедно като ангели. Смъртта връща душата към първичното й ангелско състояние. Този цикъл вдъхновява Фрейн: красотата отново се превръща в красота чрез грозотата на съществуването.

Луси Харингтън вече отново можеше да се превърне в ангел. Провидението на името й бе избухнало и бе пръснало шрапнелите на ужасяващи вероятности в съзнанието на Кроуън Фрейн. Беше провел задълбочено проучване, бе преровил книгите си и богатите си бележки върху творбите на Джон Дон. Възхищаваше се на собствената си интелектуална арогантност — на невероятното съчетаване на различни възможности. Може би Стасман щеше да разбере. Чудеше се дали всъщност е способна на това. Смайващо оригиналното й изследване на Дон бе изпълнило Фрейн с надежда и целеустременост, но той се съмняваше, че дори тя може да предположи какъв е замисълът на неговото кончето. Стасман боравеше умело с езика, тя беше блестящ и безмилостен хирург.

Сега разполагаше с няколко имена, между които да направи избора си. Очакваше скоро и Стасман да изготви подобен списък. Но определянето на този кръг от приближени на Дон просто предварваше същественото, както димът, гледан отдалеч, се кълби безмълвно от стрелящия пистолет, преди да се чуе изтрещяването и надпреварата да започне.

Елизабет Дръри щеше да стане ангел. Самото име бе съкрушеното сърце на жалостта. Трагична позната на Дон — петнайсетгодишната дъщеря на негов покровител, застигната от ранна смърт вследствие на някаква непозната болест. Сега Кроуън Фрейн щеше да даде ново значение на това име — да го възвеличае, както дори самият Дон не бе успял да направи в „Годишнина“.

Беше започнал да търси жена с името Елизабет Дръри още преди да посети Луси Харингтън. Най-силните аргументи са напълно изградени и осмислени още преди да бъдат изречени. В телефонния указател имаше шест души с фамилията „Дръри“, но собственото име на нито един не бе с инициала Е. Помисли дали да не се обади на всеки от тях и да потърси Елизабет с надеждата, че може да има дъщеря или съпруга с това име. Оцени подхода като тромав — трябваше да има и по-ефикасен начин. След това седна пред компютъра си и свали от Интернет програма за търсене на хора във Великобритания. Въведе „Елизабет Дръри“ и „Ню Болдън“ като параметри на търсенето. Издирването не даде резултат. Ако в областта имаше някоя Елизабет Дръри, тя със сигурност не бе лесно откриваема. Трябваше да прояви по-голяма изобретателност.

Библиотеката в Ню Болдън е внушителна триетажна сграда. Построена е в средата на осемдесетте години след поредица от дарения от страна на компютърни и логистични компании, завърнали се в града от Лондон. В предното фоайе има сива плоча, открита от незначителен член на кралското семейство при отварянето на сградата. Библиотеката е съвременна и има изключително богат фонд. Кроуън Фрейн е неин редовен посетител. Няма читателска карта, защото предпочита да краде книгите, които предизвикват интереса му. Обикновено работи в справочния отдел — тиха странична зала на втория етаж, далеч от шумолящите пазарски чанти на пенсионерите, от острата кашлица на безработните и от полка ревящи бебета, които често изпълват Фрейн с желанието да си разпори корема със сгъваемия нож, неизменно присъстващ в джоба му.

Използва огромния библиотечен фонд с литературна критика и с някои исторически трудове за Ренесанса. Точно тук през една мъглива сутрин откри „Реконструиране на Дон“ с автор д-р Хедър Стасман от университета в Уисконсин. От вътрешната страна на задната корица имаше зашеметяваща снимка на Стасман. Заинтригуван, той изрови стари броеве на литературната притурка на „Таймс“ и на „Литературен преглед“, а накрая се добра и до критично изследване на книгата. Беше злобно и, според Фрейн, идиотско. Авторът му, професор Артър Спънк от университета в Ексетър, впоследствие получи по пощата човешки изпражнения — старателно увити в метално фолио и поставени в красива кутия с копринена панделка. На съпътстващата кутията бележка пишеше само: „Задник“. Критичната статия на Спънк обаче му даде важна информация — през тази учебна година Стасман беше гост лектор в колежа „Саутуел“ в Кеймбридж. Фрейн се слиса от това откритие. Кеймбридж се намираше само на трийсетина километра.

Докато търсеше други публикации от Стасман, Фрейн попадна на д-р Елизабет Дръри. Наскоро в библиотеката беше инсталирана модерна компютърна система, която даваше възможност на читателите да търсят книги в мрежа, свързана с всички библиотеки в района — включително и в университетската библиотека в Кеймбридж, една от малкото, осигурявайки достъп до непубликувани трудове във Великобритания. Използвайки тази система, Фрейн узна заглавието на докторската дисертация на Стасман и се сдоби с копия от две научни статии, които беше писала още в Америка.

След успешното търсене с компютъра го осени една идея. Върна се на първата страница на програмата за намиране на книги и кликна два пъти върху прозорчето с името на автора. На екрана се появи рисунка на компютърна клавиатура. С помощта на мишката той избра буквите от името „Елизабет Дръри“ и активира търсенето. Екранът примигна, а след това върху него се появи следната информация:

Автор: Дръри, Елизабет Дж.

Заглавие: Тежестта на очакванията: Пълнотата и представата за себе си

Сигнатура: 678.094’081

Година: 1992

Жанр: Научна литература

Език: Английски

Бройка: 1

Фрейн докосна листенцата в джоба на якето си и бързо си записа сигнатурата. Простотата на всичко направо го смая. Отиде в раздела за книги на здравна тематика в библиотеката и бързо намери „Тежестта на очакванията: Пълнотата и представата за себе си“. Беше дебела и явно много разлиствана книга с твърди корици, а на предната корица имаше снимка на млада жена, облечена с трико и стиснала в ръка огледало. Фрейн се запита дали по страниците няма следи от изцапани с шоколад пръсти. Снимката и придружаващият я текст за авторката му дадоха полезни сведения: „Д-р Елизабет Дръри завършва Юнивърсити Колидж в Оксфорд и Медицинския колеж «Гайс». Тя е водещ диетолог с международна известност и ръководи частната клиника «Дръри» в Лондон. Публикувала е поредица от статии за психологическите аспекти на пълнотата. «Тежестта на очакванията» е първата й книга“. Последната част от справката обаче предизвика най-силно вълнение у Фрейн: „През последните десет години д-р Дръри живее в Кеймбриджшър“. Фрейн не разбираше защо авторите включват такива излишни лични подробности — вероятно д-р Дръри смяташе, че ако изрично бъде отбелязано, че живее в Кеймбриджшър, това ще я направи интелектуално по-благонадеждна. Във всеки случай сега той разполагаше с цялата му необходима информация, за да я открие — във водата бе цопнала първата капка кръв. Забеляза, че в книгата има и подробна библиография, която също можеше да се окаже полезна.

В телефонния указател откри номера на клиника „Дръри“. Веднага се обади и попита за пощенския адрес на клиниката.

— Мейфеър Кресънт 17, SW1.

Жената имаше австралийски акцент и това му допадна. Не знаеше защо.

— Много ми помогнахте, благодаря. Там ли е съпругът на д-р Дръри? — попита Фрейн.

— Сигурно имате грешка, д-р Дръри не е омъжена.

— Моля да ме извините. Бъркам лекарите със зъболекарите — каза Фрейн.

— Няма проблем. Приятен ден.

Но Фрейн вече бе затворил.

На следващия ден се качи на влака от Ню Болдън за Лондон и след това взе метрото до Лайчестър Скуеър. След десетина минути бърз ход стигна до Мейфеър Кресънт. Беше натоварена улица, с много движение и облечени в скъпи дрехи професионалисти. От двете страни на улицата имаше двойна жълта линия. Досети се, че Дръри идва на работа с влака. Щом живееше в Кеймбриджшър, сигурно идваше по Ливърпул стрийт и след това прекосяваше града до централната линия на метрото. Явно беше доста заможна. Може пък да вземаше такси. Това би било проблем. Входът на клиниката беше внушителен. Бели дорийски колони с богато украсени трегери, вратата бе от матирано стъкло с позлатени дръжки. Клиентите на Дръри може ида имаха проблем с представата за себе си, обаче явно бяха богати.

Клиниката затваряше в шест следобед. Персоналът се състоеше от десетина човека, предимно секретарки, които си тръгваха малко след това. Фрейн видя Дръри едва в шест и половина. Излезе от сградата с друга жена и двете се разделиха с насърчаваща прегръдка. Сигурно беше нейна клиентка, разсъди Фрейн. Дръри се запъти към ъгъла на улицата и настойчиво се огледа в двете посоки за такси. Беше студена лондонска вечер и откъм Темза духаше остър вятър — пронизващ и силен.

Дръри изгуби търпение и закрачи, Фрейн я последва на известно разстояние. Тя беше висока, руса и елегантна. Носеше тъмночервено дълго палто и се открояваше въпреки тълпата от подранили купувачи на коледни подаръци. Мина по Хеймаркет към Пикадили и слезе в метрото на Пикадили Съркъс. Фрейн скъси разстоянието — тълпата беше гъста и той се изгуби сред нея. Видя образа си в един от охранителните монитори над ескалатора — вдигната яка, ниско нахлупена бейзболна шапка. Успя да сдържи усмивката си. Както бе очаквал, Дръри се качи на влака по северната линия към Холбърн и се прехвърли на централната линия. Фрейн се усмихна — Ливърпул стрийт.

Навалицата на Ливърпул стрийт представляваше хаос от потни, блъскащи се тела. Десетки уморени очи се вдигаха към таблото с обявените заминаващи влакове и мнозина примижаваха, за да разчетат невъзможно малките букви. Дръри спря пред таблото до една група чуждестранни студенти, които седяха върху раниците си и ядяха багети. Видя влака си на таблото и бързо се отправи към пети перон, Фрейн забеляза, че влакът е за Кеймбридж. Дръри вървеше забързано пред него и внимателно влезе във вагона за първа класа — вече няколко пъти си бе чупила тока на стълбичките. Фрейн подмина, без да поглежда вътре, и се качи в съседния претъпкан вагон втора класа. Вътре се носеше миризмата на сандвичи с бифтек и на застояло. През изцапаните прозорци се виждаше първокласният вагон.

Влакът излезе от Лондон, движейки се бавно между изрисуваните с графити стени и рая за изнасилвачите — блатата Хакни. Скоро градът остана зад тях, а черното небе се спусна на земята като завеса. Влакът постепенно се изпразваше, но за Фрейн много по-важна от това допълнително удобство бе подобрената видимост. Подминаха Харлоу и скоро от двете страни се ширнаха равните черни полета на Кеймбриджшър. Сигурно вече наближаваха. Дръри беше оставила вестника си и сякаш оглеждаше профила си в тъмното стъкло. Леко подръпна кожата в ъгълчето на челюстта си. След около час от влака започнаха да слизат малцината пътници за малките селца, сгушени в последния отрязък на пътя преди Кеймбриджшър. Когато влакът шумно започнала намалява скорост в Афтън, Дръри стана и се запъти към вратата.

Внимателно слезе и токчетата й зачаткаха бързо по перона. Между нея и Кроуън Фрейн имаше двама-трима души. Тя отиде на паркинга и изключи с дистанционното управление алармата на своето „Ауди“.

Фрейн изостана и се престори, че подрънква с ключовете на собствената си кола до някакво „Рено Клио“. Двигателят на аудито изръмжа и скъпата кола потегли покрай редицата автомобили. Кроуън Фрейн се постара да не вдига поглед, преди колата да го отмине. След това записа върху дланта си регистрационния номер на Елизабет Дръри и се върна на гарата. Взе местния влак за Кеймбриджшър и след това се прехвърли на влака за Ню Болдън.

Когато се прибра у дома, записа следните подробности: „Сряда, 6:30 тръгване от кабинета; 7:17 от Ливърпул стрийт, първа класа. Гара Афтън в 8:22. Сиво ауди, EDR92“.

— Добро утро. Казвам се д-р Томас Стиглиц. Колега съм на д-р Дръри.

— Боя се, че в момента има пациент.

— Може ли да си уговоря среща с нея? Ще бъда в Лондон за два дни през следващата седмица и бих искал да я посетя в клиниката. Обаждам се от Съединените щати.

— Ще погледна в програмата й. Кой ден ще ви бъде удобно?

— Десети декември.

— В колко часа?

— В шест.

— Удобно е. Има пациент за пет и половина, но мога да го преместя в по-ранен час.

— Бъдете така добра. Веднага след срещата си с Елизабет летя за Лос Анджелис.

— Бихте ли ми казали точно как се пише името ви, господине?

— Стиглиц. — Фрейн погледна в библиографията на „Тежестта на очакванията“, която стоеше отворена пред него. — С-т-и-г-л-и-ц, от университета Бъркли, Лос Анджелис.

— Благодаря ви, господине. Всичко е уредено. Приятен ден.

Елизабет Дръри се учуди и се зарадва, когато видя новото име в програмата си.

— Стиги! Не съм го виждала от пет години!

— По телефона ми се стори много мил човек — отбеляза Сали от рецепцията зад вдигащата пара пластмасова чаша с кафе.

— Такъв е. И е много умен.

Елизабет Дръри се върна в стаята за консултации. На километри оттам Кроуън Фрейн затвори „Тежестта на очакванията“, която беше откраднал от библиотеката в Ню Болдън, и я изхвърли в кошчето.

Мина седмица, откакто Кроуън Фрейн си бе уредил срещата. През това време той не бездействаше — планираше, проучваше. Беше почистил напълно окото на Луси Харингтън и посвети много време да се наслаждава на мъртвата му синевина. Предната вечер доста дълго се бе борил да отстрани останалите мускули и назъбеността от повърхността на очната ябълка. Искаше да бъде гладка като стъкло.

Освен това беше измил и бе проверил колекцията си от лекарски инструменти. Когато в съзнанието му за пръв път се бе зародил бляскавият му замисъл, той бързо прегледа инструментите, с които разполагаше. Кухненските ножове и различните резци му се сториха тромави и глупави инструменти за подобно важно начинание. Прерови гаража на дядо си, за да намери по-деликатни инструменти, но вместо това откри два стоманени чука. Веднага разбра, че ще му влязат в работа. Единият беше достатъчно малък, за да се скрие в ръкава на якето му.

Въпросът за инструментите силно го тревожеше. Имаше нужда от малки, леки и остри като бръснач ножчета, а също и от други специализирани инструменти, например форцепс. В Ню Болдън нямаше магазини за медицински инструменти. Запита се дали няма да намери в Кеймбридж, където се намираше медицинският факултет и болницата „Аденбрук“. Бързо установи, че в региона няма доставчици на медицинско оборудване, които продават под тезгяха. Фрейн започна да се обезсърчава. Какъв избор имаше? Да открадне инструментите от болница или от университета беше възможност, която той бързо отхвърли. Това щеше да бъде много рисковано начинание — и на двете места винаги имаше много хора, а освен това той предполагаше, че сигурно имат охранителни камери. Рискът беше твърде голям.

И тогава го осени една идея. Спомни си, че същината на работата му се намира отвъд науката и историята и запълва пролуките в трансценденталното време. Или просто го обгръща. Включи компютъра си и влезе в Интернет. Зададе търсене на „старинни хирургически инструменти“ и веднага на екрана се появиха шест отговора. Един от тях му се стори особено обещаващ. Беше антикварен магазин в Хампстед в Лондон, който се казваше „Либерман“. На страницата на магазина в Интернет пишеше, че там могат да се намерят „старинни мебели, картини, произведения на изкуството, стъклени изделия и старинни хирургически инструменти“ Нещо повече, една част от страницата бе посветена изцяло на колекцията на Либерман от предмети, свързани с медицината и науката. Имаше снимки на три кутии с хирургически ножове от деветнайсети век и, за огромно удоволствие на Фрейн, фотография на офталмологичен хирургически комплект от 1840 година. Още същия следобед отиде с колата си в Лондон и след като близо час неуспешно се опитва да паркира в Хампстед, накрая остави микробуса си на паркинга на замъка на Джак Строу и се запъти пеша по главната улица на Хампстед към магазинчето на Либерман.

То се гушеше в една пресечка зад входа на станцията на метрото в Хампстед. Вътре имаше само една жена. Беше на средна възраст, дискретно елегантна, с побеляваща руса коса. Фрейн забеляза копринения й шал — беше много красив с ажурни фигури, които подчертаваха порцелановосивите й очи. Стресна се, когато внезапно прозвуча хрипливата й кашлица на пушач. Смесицата от красиво и грозно го подразни. Използвайки сведенията, които бе получил от страницата в Интернет, Фрейн успя думите му да прозвучат като на познавач. Каза, че търси старинен хирургически комплект, за да го подари на баща си за рождения му ден — виден лондонски хирург офталмолог. Жената сама бе направила връзката и отвърна, че разполагат точно с каквото му трябва. Тя изчезна в по-тъмната и, съдейки по засилилата се кашлица, по-прашна част на магазина и се върна с малкия офталмологичен комплект, чиято снимка бе видял Фрейн.

Беше изработен през 1840 година от Джон Уайс (впоследствие „Уайс и синове“) от Странд в Лондон. Върху малката кутийка от черна кожа се виждаха името и гербът на Уайс. Вътрешността й бе облицована с червена коприна и съдържаше дванайсет скалпела с дръжки от слонова кост, набор от зловещи хирургически ножици, четири малки клампи за придържане на клепачите, няколко дълги игли, които завършваха с куки, един форцепс и два Г-образни инструмента за кюртаж. Имаше и комплект издължени метални хирургически лупи, които се закрепваха около главата на пациента и даваха възможност на хирурга да погледне дълбоко в окото. Наборът беше в безукорно състояние, уникална колекция. Фрейн взе един от скалпелите. Почти не усещаше тежестта му — прилягаше великолепно в ръката му. Острието не бе добре наточено, но Фрейн можеше да се погрижи за това.

— Направо да те побият тръпки, нали? — усмихна се жената. — Какво ли са преживявали горките хорица!

Фрейн учтиво се бе съгласил с нея и плати в брой исканата цена от осемстотин лири.

Тази нощ щеше да посети Елизабет Дръри в къщата й близо до Афтън. Нямаше никакво намерение да спази уговорената за д-р Стиглиц среща в клиниката. Предполагаше обаче, че след като д-р Стиглиц не се появи, Елизабет Дръри ще бърза да хване влака в 7:17 от Ливърпул стрийт. Беше успял да освободи вечерта й от ангажименти — нищо друго не я задържаше в Лондон и той можеше съвсем точно да предвиди разписанието й. Щеше да бъде на паркинга в Афтън и да я чака. Преди това обаче трябваше внимателно да се съсредоточи върху поетическия изказ.

Дон бе отдал почит на ненавременната смърт на Дръри в „Годишнина“. Само че в „Треска“ поетът се бе опитал да се пребори със сходни концепции, и най-вече с възхвалата на мъртвата жена, с приравняването й със звездите и с представянето на света просто като един скелет. „Треска“ беше по-кратко произведение, но бе свързано с Елизабет Дръри само по тематичното си съдържание, което бе в основни линии същото. Фрейн беше сигурен, че д-р Стасман ще успее да направи връзката. Ако не го стореше, той с удоволствие щеше да й я обясни лично.