Ед О'Конър
Най-дългата нощ в годината (13)

13

Железопътната линия пресича северните покрайнини на Ню Болдън, минава през новите търговски и промишлени райони на града и след това стига до гара „Паркуей“. През последните години линията е станала много натоварена, понеже Ню Болдън се е разраснал и като търговски, и като делови център. В града са се появили много софтуерни и логистични компании, възползвайки се от новото строителство и от финансовите инициативи, предоставени им от общината на града. Техните модерни сгради с матови стъкла покрай железопътната линия отразяват лицата на уморените пътници от профучаващите край тях претъпкани влакове за Лондон.

Линията е стара и не е подходяща за нарасналото движение. Оградата е ръждясала и на места е счупена. Тук-таме е напълно изчезнала. Понякога, в празничните дни или през ваканциите, децата се крият в избуялите покрай релсите храсталаци и замерват с камъни влаковете, които ускоряват на излизане от Ню Болдън.

Днес обаче местността е пуста, ако не броим няколко лястовици върху един стоманен пилон, притиснати една до друга, за да се топлят, и Кроуън Фрейн, който върви по средата на водещата на юг линия. Почти девет часа вечерта е.

Този отрязък от линията е дълъг и прав. Вижда се на около три километра и в двете посоки. Има предостатъчно време, за да избегне приближаващите влакове. Съществува известна опасност да срещне работници по поддръжката на релсите, но това не го притеснява. Под подметките му скърцат късчета гранит. Кроуън Фрейн е вперил поглед напред. И от двете му страни има само мрак. Мрак има и горе. Единствено пътят пред него е осветен, а релсите се точат безкрайно до хоризонта. Изминал е повече от шест километра от дома си и вече наближава целта си. Реши да не отива с кола. Автомобилът му не бие на очи, но не иска да привлича ничие внимание. Очите са навсякъде. Мъртвите също.

Гробището на Ню Болдън се намира до основната линия. Това е обширно поле, което съществува отпреди новия град. Според Фрейн близостта му до релсите е неприятна. Представя си как под земята мъртвите се разтрисат при преминаването на всеки експрес — по два влака на час и в двете посоки. Петнайсет минути блажено забвение помежду всяко нарушаване на покоя. Стига до една рушаща се ограда, до половината обрасла в храсталак. Бързо я прескача и се озовава вътре. Гробището е тъмно и огромно. Дърветата сякаш болезнено усещат студа. Повечето гробове са безобразно обрасли. Избуялата и неподдържана трева закрива надписите на много от надгробните камъни.

Кроуън Фрейн се плъзга като призрак по тъмните алеи. Не се страхува. Активното присъствие на природата му вдъхва свежи сили. Тук са съсредоточени всички първични стихии: болести, войни, огън, наводнения, живот, раждане, смърт. Усеща присъствието на странна енергия, сякаш безброй мъртъвци са станали от гроба и са се надигнали редом до него. Колкото по-навътре навлиза, толкова по-тихо става. Кроуън Фрейн вдига поглед към обсипаното със звезди небе. Познава съзвездията и светлите петна на планетите. Вслушва се в хармонията. На това място понякога успява да долови Harmoniae Mundorum — музиката на планетите.

Познава трудовете на Питагор и на Аристотел. Допада му идеята, че всяка планета издава определен музикален тон, който зависи от отдалечеността й от Земята. Тази небесна музика е най-красивия звук, който човек може да си представи, и е толкова невероятна, толкова чиста, че е непосилна за сетивата на обикновените смъртни. Изследвал е Питагоровата идея за музикалните интервали, изразени като прости цифрови съотношения на първите четири цели числа: октава 2:1, квинта 3:2 и кварта 4:3. В този контекст относителното разстояние между планетите отговаря на един музикален интервал.

Фрейн си спомня за опитите на Кеплер да „съгради великолепното построение на хармонията“ и как веднъж дори самият той се опита да възпроизведе този звук. Доста време посвети на създаването на интервали, които могат да бъдат изпълнени с клавишите на пианото. Приложи същата логика към най-големите астероиди в Слънчевата система — Церера, Палада, Юнона и Веста — и дори се опита да работи с променливи величини като орбиталната скорост, които не са били достъпни за Кеплер през седемнайсети век. Обзет от неистово вълнение, той организира нотите в повтарящи се музикални теми и ги записа. Резултатът се оказа отчайваща дисхармония — накъсана и разпадаща се какофония. Отдаде провала на грешка в математическите изчисления и е решен да поправи допуснатите неточности. Все пак отвъд тишината на това място понякога той чува откъси от музиката на вселената — мимолетна, далечна и пленително красива.

Гробът на баба му се намира в отдалечената част на гробището. В един от по-новите парцели. Тук още не е обрасло с плевели, но Кроуън Фрейн изтръгва всяко буренче от пръстта. Цветните изяжда. Той е редовен посетител. Надгробният камък е от черен мрамор и върху него със златни букви пише: „Вайълит Фрейн 1908–1999, обичана майка и баба. След кратък сън очи отваряме за вечността и вече няма смърт. Смърт, ти ще умреш“. Кроуън Фрейн лично избра надписа.

Разговаря с баба си известно време, приклекнал на студената земя. По навик й рецитира по памет едно-две от любимите й стихотворения и я осведомява за напредъка на собствените си проучвания. Усеща как тя се пресяга към него и придърпва ръката му във влажната почва колкото може по-дълбоко. Музиката вече звучи доста по-силно, а величествената красота напира у него и раздира душата му. Разридава се. Чува гласа на Вайълит — насърчителен и разбиращ — да се носи между тоновете на пространството и времето. Скоро ще отиде при нея.

Зад гърба му изтрещява влак, докато Кроуън Фрейн заглажда пръстта, която е разровил. Минал е цял час. Време е да си тръгва. Трябва да планира много неща — хиляди променливи височини и тонове. На тръгване прескача нечий друг гроб. Забранява си да прочете името на надгробната плоча. Опитва се да прогони лошите спомени, които се надигат от земята и дращят глезените му.