Ед О'Конър
Най-дългата нощ в годината (50)

50

13 декември

Хедър Стасман лежеше будна в очакване на зората. И без друго не спеше добре, но тази нощ я нападнаха ужасни кошмари. Знаеше, че пред вратата на жилището й има полицай, но това не й помогна особено. Всъщност шумоленето на вестника му и избръмчаването на полицейското радио от време на време на няколко пъти я бяха събуждали.

Тревожеше се за кариерата си не по-малко, отколкото за безопасността си. Дълго и мъчително се бе катерила по хлъзгавия прът на академичната йерархия. Не й беше лесно да осигури финансиране за докторската си дисертация, изследванията по темата бяха още по-трудни. А да си наложи дисциплината, необходима за проучването на мъчносмилаемите томове литературна критика и стари монографии беше Херкулесово усилие. Писането на книгата беше също толкова трудно, но поне й бе помогнало да се освободи от оковите на страхопочитанието и задължителното уважение към авторитетите, с които бе принудена да се съобразява в докторската си дисертация.

Книгата й „Реконструиране на Дон“ я бе направила известна, но бе затворила толкова врати, колкото бе отворила. Почти се бе превърнала в академичния еквивалент на развалена стока. Успешното приключване на специализацията в колежа „Саутуел“ беше от жизненоважно значение за възстановяване на благонадеждността й. Това беше особено чувствителен проблем в Съединените щати, където интелектуалните среди се отличаваха с дълга памет и с чувствително его. Беше избягвала да пише рецензии за книги за британските вестници, макар да бе получила редица изгодни предложения, и вместо това се бе съсредоточила върху проучванията за следващата си статия за академичните издания. Но сега връзката й с убийствата в Ню Болдън вече добиваше гласност в университета — в Кеймбридж лошите новини се разпространяваха като вируси. Щяха да се надпреварват да съсипят кариерата й. Нямаше да я изберат за втори семестър в „Саутуел“ и щеше да се наложи да се върне в Уисконсин при по-лоши обстоятелства, отколкото преди заминаването й. И тогава Стасман се замисли за Луси Харингтън и за Елизабет Дръри и се почувства ужасно виновна, призля й от егоизма й.

Отиде в малката си кухня и си направи чаша кафе. Имаше леко главоболие, предизвикано от коняка и безсънието, затова съскането на чайника й беше неприятно. Кофеинът я целуна приятно между очите и тя се върна в дневната в малко по-добро разположение на духа.

Навън все още беше тъмно. В края на ноември слънцето сякаш напълно изчезваше от Великобритания. Ниски облаци се скупчваха над Кеймбридж от изток и заплашваха да погълнат острите кули на параклиса на Кинг Колидж. От отраженията на облаците река Кам щеше да потъмнее и да добие цвят на прегоряла меласа. В малките часове на нощта се бе разразила буря и от прозореца Стасман видя, че вятърът е навял листа и боклуци на моравата в двора. Дърветата в градината на колежа сигурно бяха оголели като скелети. Нещо я глождеше. Дали не пропускаше нещо?

Светна настолната лампа и се опусна тежко в креслото си.

За кратко се замисли за Андъруд. Беше интересен човек — учтив и възприемчив. Беше забелязала и интереса му към нея, беше усетила как я наблюдава, когато смяташе, че не гледа към него. Декстър също започваше да й допада. Отначало рязкото й държане я бе подразнило, но тя упорито я отрупваше с въпроси и правеше интелигентни връзки по отношение на поезията. Това й подейства ободряващо. Стасман си каза, че сигурно търканията им се дължат на факта, че твърде много си приличат. В крайна сметка и двете бяха аутсайдери в светове, над които доминираха мъжете. Стасман се запита коя от двете беше по-силно покровителствена и мачкана в собствената си кариера — трудно можеше да се прецени.

Под напора на вихъра стъклата на прозорците се раздрънчаха, отвън на стълбите също се разнесе воят на вятъра. Оставаха още четири, а може би пет месеца до пролетта — тази мисъл я потисна. Пет месеца, преди цветовете и слънцето отново да се върнат. Чувала бе, че Кеймбридж е красив през пролетта — жълтите цветове на нарцисите заливали градините на колежа. Ярки студени сутрини. Огряната от слънце река Кам. Завръщането на живота в мъртвата земя.

Кога светът се превръща в труп?

Стасман усети как косъмчетата на тила й настръхват, когато въпросът внезапно я връхлетя. Хрумна й нещо. Проблясък в някакво отдалечено кътче на паметта й. Възможно ли бе?

Взе „Песни и сонети“ на Дон и нетърпеливо отгърна на двайсет и първа страница. „Вечерня в деня на света Лучия, най-краткия ден в годината“. Опита се да запази спокойствие. Дали догадката й беше вярна?

Това бе творба за загубата, за преобразяването и за авторовия копнеж по унищожението. Интересът на Стасман обаче се разпали предимно заради заглавието и обстановката в творбата. Взе писалка и се зачете, като правеше бележки до всеки прочетен стих:

Настана полунощ в деня на святата

Лучия, със само седем часа светлина.

И уморено слънцето изпраща

не истински лъчи, а тлееща искра.

„Днес е денят на света Лучия и денят е дълъг едва седем часа“, записа Стасман в бележника си.

Пресъхна еликсирът на Вселената,

земята глътката последна пресуши,

животът крее в ложе на смъртта

и всички покрай мен се смеят,

а аз съм тяхна епитафия.

„Светът е обхванат от суша и е безжизнен, след като е изпил поддържащия живота му еликсир. Животът е съсухрен, мъртъв и погребан“, стържеше писалката на Стасман по листа.

Мен погледнете, влюбени,

мен — бъдещия свят и бъдещата пролет.

Аз мъртъв съм, ала у мен

смъртта роди алхимия на любовта

и с туй изкуство от нищото създава всичко.

„Аз съм всяка мъртва същина, чиято грозота любовта превръща в духовна чистота. Любовта, най-великата алхимия, извлече живителния еликсир от мен, въпреки че съм се превърнал в нищото“.

Лишения и крехка празнота

разядоха ме, но отново бях създаден

от нищото — от смърт, тъма и пустота.

„Унищожен от любовта, аз се преродих в неща, които са нищо — смърт, отсъствие, мрак“. Дали убиецът не се мислеше за алхимик? Стасман се ядоса, че това й хрумваше едва сега.

Всичко има живот и форма, и душа,

а аз, на любовта ретортата,

съм гробница на всяка живина.

„Всички останали живи твари притежават форма и душа, но чрез ретортата на любовта…“ Стасман спря за миг. Какво точно беше реторта? Отвори речника си и потърси думата. Ето: съд, в който се е извършвала алхимическата реакция по превръщането на всички неща в злато.

Дали убиецът смяташе, че убитите жени са ретортата на собствената му алхимия? Дали те бяха съдовете, в които най-низките му мисли се превръщат в нещо чисто и ценно?

Неведнъж потоп

извиквахме със сълзите си ти и аз

и той заливаше света. Неведнъж

във хаос се превръщахме,

замислехме ли се за нещо друго. И неведнъж

раздялата отнемаше душите ни и ни превръщаше в трупове.

„Когато Дон и любимата му са мислели за нещо друго, а не един за друг, от сълзите им се е образувал потоп, в чиито води светът е загивал. Те са били като хаоса, предшествал появата на земята. Раздялата им е превръщала и двамата в мъртъвци“.

Стасман си отбеляза последната поява на образа на потопа, който залива света — същата идея се срещаше във всичките четири стихотворения, цитирани от убиеца.

Тя мъртва е (тъй лъже словото)

и аз съм еликсира на първото небитие.

„Дон прави разлика между «обикновеното небитие», т.е. простото отсъствие на нещо, и «първоначалното небитие», квинтесенцията, предшестваща раждането на света“.

Да бях човек, щях да познавам

същността си… Но иска ми се

звяр да бях,

растение или пък камък, понеже

те знаят на чувствата зова.

Понеже ако сянка бях на туй небитие,

това ще означава — има тяло, има светлина.

„Поетът описва йерархията на по-нисшите от човека същества — животни, растения и камъни и твърди, че дори те притежават способността да чувстват. Ако авторът се превърне в това обикновено небитие, той също ще се сдобие с тези качества“.

Вам пожелавам светли дни,

защото готвя се за среща с нея,

за среща с празника на мрака.

Него навечерие ще нарека —

към полунощ са устремени деня, века.

„Дон твърди, че се е превърнал в квинтесенцията на нищото — абсолютната празнота преди сътворението. Той няма да бъде обновен. Затова се готви за среща с любимата си на празника на света Лучия, най-дългата и най-тъмната нощ в годината“.

Кога светът се превръща в труп? Кога смъртта и скръбта изсмукват живота дори от почвата? Вече знаеше. Според Дон това ставаше в деня на света Лучия, най-дългата нощ в годината — нощта, в която той оплаква смъртта на съпругата си, починала по време на раждане. Замисълът на поемата, главното кончето и логиката на аргументите черпеха сила от деня, в който е било замислено произведението.

Времето.

Стасман погледна календара си — най-дългата нощ в годината беше през декември. Прокара пръсти по датите. Ето — 21 декември. Началото на зимата.

— Дотогава остават осем дни — каза тя на глас и уплаши сама себе си.

Замълча. 21 декември. Нещо не беше наред. Беше чела анализи на стихотворението, а датата не й се струваше позната.

— По дяволите! — внезапно си спомни тя, проклинайки глупостта си, и обърна на последната страница на „Песни и сонети“. Намери бележката към „Вечерня в деня на света Лучия“:

„Бележка 2. Според Дон и съвременниците му денят на света Лучия бил първият ден на зимата и най-краткият ден в годината. Преди промяната на календара през 1752 година денят на света Лучия е бил на 13 декември, денят, когато Слънцето влиза в знака на Козирога“.

13 декември. Днес. Светът се превръща в труп в деня на света Лучия. Днес е денят на света Лучия.

Стасман усети как я пронизва гореща възбуда. Стана и взе от един висок рафт речника на Брюър. На страница 376 намери статията, която търсеше: „Света Лучия, покровителка на хората с очни заболявания“.

Стасман продължи да чете и всичко й се изясни. Лучия от Сиракуза била благословена с прелестни очи. Тя обаче предпочела да ги изтръгне, за да възпре настойчив обожател, отколкото да престъпи клетвата си за целомъдрие. Като награда бог й отредил място в рая.

Стасман се облегна на стола, нервно разтреперана. Беше сигурна, че убиецът на Елизабет Дръри и на Луси Харингтън ще сложи край на живота си.