Ед О'Конър
Най-дългата нощ в годината (36)

36

Андъруд летеше с висока скорост по Блайндманс Лейн към Афтън. Харисън му се бе обадил половин час преди това и му беше съобщил за Елизабет Дръри, а след това и за Декстър. Внезапно Андъруд изпита ужасен срам. И гняв.

— Декстър е ранена — рязко му съобщи Харисън. — Явно е хванала копелето в действие. Невероятен късмет е, че е жива.

Алеята пред „Буковете“ гъмжеше от хора. Имаше линейка, полицейски коли, там беше и автомобилът на Декстър. Самата тя седеше на задната седалка на линейката и притискаше голям памучен тампон отстрани към главата си. По бузите й имаше засъхнала кръв. Освен това изглежда бе плакала. Андъруд се запъти право към нея.

— Къде бяхте, шефе? — попита тя едновременно раздразнено и жално.

— Не бях добре. Ходих на лекар — излъга той. — Какво се случи, Декс? Добре ли си?

— Добре съм. — Замисли се за миг и добави: — Всъщност треперя като лист и имам най-ужасното главоболие, което можете да си представите.

— Получила е мозъчно сътресение — обясни му санитарят от линейката. — Трябва да я закараме в болницата за скенер.

— Видя ли го? — попита Андъруд.

Декстър поклати глава и се намръщи, когато болката отново я връхлетя.

— Всъщност не. Намерих Дръри в банята. Върнах се обратно в спалнята и тогава нещо ме удари. Строполих се. Той ме удари отново. Не видях лицето му. Стори ми се доста висок — сигурно около метър и осемдесет. Като че ли беше облечен с гащеризон, обаче не видях ясно лицето му, шефе. Няма да мога да го разпозная. Съжалявам.

— Не ставай глупава. Сега трябва да те откарат в болницата.

— Не, благодаря. — Декстър погледна към кръвта по пръстите си учудена и раздразнена.

— Това е заповед.

— Никъде няма да ходя. Това е моят купон. — Избърса пръстите си и продължи: — На леглото имаше два чука, сър, и една черна кутия, нещо като малко куфарче. Сега ги няма никъде. Освен това на тавана видях още един куплет и го записах. — Тя му подаде бележника си. — Копелето е убило и котката й. Гледката горе не е от най-приятните.

— Взел ли е окото й?

— Да, лявото, както и в първия случай. Оставил е тялото във ваната. Спрях кранчетата точно преди да ме цапардоса.

— Невероятен късмет е, че си жива, Декс. Не биваше да идваш сама.

Тя не обърна внимание на укора му. От устата на Андъруд звучеше като похвала.

— Има и още нещо. Струва ми се, че той ми каза нещо.

— Какво?

— Може да ви се стори глупаво, но като че ли ми каза, че вдявам.

— Сигурна ли си?

— Така ми се стори. — Внезапно Декстър се присви напред и повърна на алеята. Цялото й тяло се олюляваше и Андъруд трябваше да я стисне здраво, за да не падне.

Взе бележника й и настани Декстър обратно на стъпенката на линейката. Тя изтри следите от повърнатото от лицето си. Той обгърна раменете й с ръка. След минута-две тя престана да трепери.

Звънна мобилният му телефон. Беше Хедър Стасман. Звучеше ужасно уплашена.

— Той ми се обади отново, Джон. Звучеше различно. Беше бесен.

— Не съм учуден. Сержант Декстър го е прекъснала по средата на сутрешното му занимание.

— Боже, Джон, прави ли се оказахме? За името?

— Д-р Елизабет Дръри.

— Господи! Мъртва ли е?

— Съвсем.

— Как е колежката ти?

— Добре е. — Той погледна към Декстър и добави: — Тя е стара кримка.

— Не знам какво да кажа.

— Няма нищо за казване. Списъкът ти ни доведе съвсем близо до него. При това по-бързо, отколкото е допускал, ако се съди по случилото се тази сутрин.

— Аз какво да направя?

— Запиши всичко, което си спомняш от днешния ви разговор. Искам да дойдеш в Ню Болдън. Ще изпратя кола. Ще ми се да погледнеш куплета, който е написал на стената тук, и да ни кажеш какво знаеш за него. — Погледна в бележника на Декстър и добави: — Нещо за вана, пълна със сълзи.

— Знам го. Откъс от поема за истинската Елизабет Дръри. Момичето, за което ви казах.

— Добре. Ще пратя кола след около час.

Андъруд прекъсна връзката и погледна към Декстър. Изглеждаше съвсем дребничка и много смутена. Стори му се странно да я вижда как кърви — все едно я бе видял гола.

— Нашият човек се е обадил на Стасман преди няколко минути — каза той след известно мълчание.

— Има си навици — отбеляза Декстър.

— И точно затова ще го спипаме.

Искаше му се думите му да прозвучат окуражително, но вместо това прозвучаха празно. Андъруд вече бе изгубил вяра в почти всичко — дори в собствените си глупости.

— Добре ли сте, шефе? От известно време не сте на себе си — попита Декстър.

— Джулия ме напусна — внезапно отвърна той. — Избяга при друг. Не казвай на никого.

Сякаш направи признание за провала и за несигурността си. Така беше. Декстър кимна мълчаливо и се опита да измисли нещо насърчително. Андъруд обаче не й даде възможност. Изправи се и уморено пое към къщата, където го чакаха Лийч и екипът му от следователи.