Ед О'Конър
Най-дългата нощ в годината (22)

22

Андъруд се опитваше да съедини разнообразните нишки на мислите си. Срещата му със Стасман се запечата в съзнанието му по две причини: самата Стасман и причината убиецът да избере за своя жертва Луси Харингтън, която им бе съобщила тя. Андъруд просто не можеше да прогони мисълта за бистрите сини очи на американката от главата си. Погледът им го бе пронизвал с остра интелигентност, която обикновено намираше за плашеща. Тя говореше сериозно и пламенно за неща, които до този момент Андъруд бе смятал за запазена марка на възрастни професори и на очилати студенти. Излъчваше спокойната увереност, която се поражда единствено от съчетаването на природна интелигентност и усилена работа. Андъруд я разбираше и й завиждаше — толкова млада, а владее съвършено материята, с която се занимава, и е изпълнена с толкова много живот.

После Стасман им бе обяснила за Луси Харингтън. Името бе важно. Преди сто години Луси Харингтън, графинята на Бедфорд, е била покровителка на Джон Дон. Убиецът бе избрал жертвата си заради името й. Защо? Не виждаше смисъл. А и тези цветя. Африкански теменужки, както му бе съобщила усмихната Дженсън преди половин час. За какво ставаше дума? Фактът, че цветята винаги се свързват със смъртта, не му се струваше достатъчно смислен. Трябваше да има и още нещо. Освен това листенцата не бяха открити до трупа. Убиецът не бе възнамерявал да остават на местопрестъплението. Като че ли просто ги носеше със себе си. Защо? За утеха? Или защото харесваше аромата им?

Стасман каза нещо, което го порази. Провери бележките си — внимателно бе записвал всичките й коментари: „Може би убиецът смята, че с помощта на рационалния си ум може да създаде един нов свят“. Беше чел няколко статии, в които пишеше, че серийните убийци си изграждат свой измислен свят и след това възсъздават фантазиите си с нарастваща настървеност. Убиецът на Луси Харингтън бе извадил окото й и бе написал стихче от поет, живял преди четиристотин години, поет, чиято покровителка се е казвала Луси Харингтън. Очевидно съществуваше някаква закономерност, но към каква фантазия насочваше всичко това? Андъруд се отказа да гадае и отново се закашля.

На вратата се почука. Влезе Дженсън и изчака инспекторът да се успокои.

— Сър, проверихме в телефонната компания. Обаждането до д-р Стасман е направено от уличен телефон на шосе В692 северно от Кеймбридж. Марти Фаръл провери кабинката, но твърди, че няма отпечатъци. От полицията в Кеймбридж обещаха да държат под око телефона, в случай че убиецът отново се обади оттам.

— Няма да го направи — остро рече Андъруд. — Не е глупав.

— Сержант Харисън ме помоли да ви съобщя, че в стаята за разпит ви чака някой си господин Хейър.

— Благодаря, Дженсън.

Сърцето на Андъруд подскочи. Значи е тук. Андъруд се движеше по много тънък лед и се надяваше той да не се пропука под краката му. Може би щеше да е по-добре да остави Харисън да проведе разпита — да зададе няколкото дежурни въпроса на копелето и да го пусне да си ходи. После си помисли как Джулия се е отдавала на този мъж, който се опитваше да съсипе живота му. Завладя го нещо повече от мрачно любопитство, студена омраза смрази кръвта му. Разполагаше с власт. Разполагаше с предимство.

Пол Хейър беше объркан. Седеше сред клаустрофобичната белота на стаята за разпити и си блъскаше мозъка, за да открие причината, поради която е тук. Доколкото му бе известно, не бе извършил никакво престъпление. Имаше няколко глоби за превишена скорост, но това беше отдавна. Може би беше нещо, свързано с бизнеса му — понякога недвижимите имоти бяха доста сенчест бизнес, но той се стараеше винаги да действа почтено. Вероятно бе във връзка с негов клиент или с някой от служителите му. Сигурно беше така.

— Много време ли ще отнеме, сержант? — попита той Харисън. — Не искам да нахалствам, но след един час трябва да бъда на съвещание в общината.

— Зависи, господин Хейър — отвърна Харисън.

— От какво зависи? Все още не знам защо съм тук.

— От инспектор Андъруд.

— Андъруд ли? — почувства се внезапно притеснен Хейър. За какво ставаше дума? Помисли си за Джулия. Вратата се отвори и Андъруд влезе в стаята. Харисън включи касетофона.

— Един и петдесет и пет следобед. Инспектор Андъруд влиза в залата за разпит.

Андъруд заобиколи масата и седна точно срещу Хейър. Беше едновременно уплашен, възбуден и отвратен. Значи този мъж спеше с жена му. Не беше нищо особено на външен вид. Слаб, немного добре сложен. Очевидно беше състоятелен. Андъруд погледна към ръцете на Хейър — гладки и без косъмчета. Запита се дали по тях е останал мирисът на съпругата му. Постара се да събере мислите си.

— Господин Пол Хейър? — попита Андъруд и забоде поглед в листовете пред себе си.

— Точно така.

— Адресът ви е Блосъм 17, Ню Болдън?

— Да.

— Знаете ли защо сте тук господин Хейър?

— Боя се, че нямам представа.

— Четете ли вестници?

— Редовно. Ще ми кажете ли защо е всичко това?

Хейър погледна към Харисън, чието лице остана безизразно.

— Значи сте прочели за Луси Харингтън.

— Разбира се — отвърна Хейър и замълча за миг. — Какво намеквате?

— Нищо не намеквам. Блосъмс значи? Обичате ли цветя, господин Хейър? Падате ли си по градинарство?

Харисън се приведе напред и се вгледа по-отблизо в Хейър. Стори му се доста напрегнат.

— Колкото всеки друг. За градинарство ли съм арестуван?

— Къде бяхте между единайсет и два през нощта на девети декември? — попита Андъруд и отново погледна в бележките си. Нямаше нужда да го прави. Хейър понечи да каже нещо, но след това се поколеба.

— Господин Хейър? — подкани го Харисън.

— Бях си у дома.

— У дома ли? — попита Андъруд. — Сигурен ли сте?

— Напълно.

— Може ли някой да потвърди това, господине? — попита вместо инспектора Харисън. Андъруд захапа устни, за да не се усмихне. Челото на Хейър се покри с пот. Андъруд внезапно изпита желание да забие писалката си в окото му.

— Не. Бях сам.

— Можете ли да си спомните какво са давали по телевизията? — попита Харисън.

— Не. Не гледам телевизия. Цяла вечер слушах музика.

— В компанията на приятелка? — попита Харисън, вперил внимателен поглед в Хейър.

— Не. Както ви казах, бях сам.

— Много интересно. Знаете ли, вчера ни се обади човек, който ни съобщи, че е видял колата ви, синьо беемве с регистрационен номер S245QXY, на Хартфийлд Роуд много късно в понеделник през нощта — каза Андъруд. С напредването на разпита самоувереността му се бе върнала и той вече гледаше Пол Хейър право в очите. — Каза, че сте карали много бързо и се е наложило да отбие, за да не се блъснете.

— Това е абсолютно нелепо.

— Вече имате няколко глоби за превишена скорост, господин Хейър — добави Харисън и погледна в бележките си. — Може да сте били пийнали и да не си спомняте подробностите. Случва се. Знаем как става. Напоследък хората в деловата сфера работят под огромно напрежение.

— Слушайте — раздразни се Хейър, — имате някаква грешка. В понеделник прекарах цялата вечер у дома. Информацията ви не е вярна. Изобщо не съм излизал с колата. Можете да проверите телефонните ми разговори. Същата вечер имах няколко телефони разговора доста късно вечерта.

— Благодаря ви, господин Хейър, ще проверим — каза Харисън. Хейър се надяваше да не го правят. Едното от позвъняванията след единайсет часа беше, за да поръча такси на Джулия.

— Разбирате тревогата ни, нали, господин Хейър? — попита Андъруд. — Убито е известно момиче от околността, видели са колата ви наблизо, а вие всъщност нямате алиби.

— Станала е някаква грешка. Дойдох тук от добра воля. Не разбирам как е възможно това. — Макар да беше уплашен, Хейър реши да се държи нападателно. Започваше да схваща как стоят нещата. Андъруд очевидно знаеше какво е правил в понеделник вечерта. Трябваше да поговори с Джулия. — Смятам, че ако искате да продължим с разпита, трябва да присъства и адвокатът ми.

— Няма нужда, господин Хейър — облегна се назад Андъруд. — Нямам повече въпроси. Много ни помогнахте. Ако ни дадете списък на телефонните си обаждания от онази вечер, ще ги проверим в телефонната компания. — Замълча, докато Хейър ставаше от мястото си. — Ще поддържаме връзка.

Хейър се обърна към него.

— Мисля, че някой ви разиграва, инспекторе.

— Знаете ли, най-смешното е, че и аз мисля същото.

Харисън изведе Хейър от стаята. Андъруд вдигна поглед към часовника на стената.

— Край на разпита в два часа и шест минути.

Бяха приятни десет минути. Наслади се на начина, по който Хейър се гърчеше на стола си — може и да беше изтъкната местна личност, но не го биваше в лъжите. Харисън следеше разпита внимателно и Андъруд бе сигурен, че този факт не му е убягнал. След няколко минути сержантът се върна в стаята. Изглеждаше замислен.

— Какво смятате, сержант? — попита го Андъруд.

— Крие нещо. Това е сигурно — отвърна Харисън. — Не знам, шефе. Не ми се струва такъв тип.

— Да не прибързваме с изводите. — Явно и сержантът подозираше, че Хейър крие нещо. — Да проверим телефонните му разговори и да видим дали не можем да изровим нещо за него — за бизнеса му, за приятелите му. Преди да го изключим като възможност, искам да сме надникнали под всеки камък в градината му.

— Добре.

Андъруд си помисли за Джулия, представи си как сакото на Хейър пази уханието на парфюма й, как ръцете му докосват гладката й бяла кожа. Усети да го пробожда ревност, но едновременно с това долови и странно спокойствие. Не изпитваше страх, а само студена омраза. А омразата е положително чувство. Тя е предвестник на действието. Може би вече беше време да поговори със съпругата си.